Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Абсолютно сигурен ли си? Къде е заминала?

Кажи ми, призовах го мислено. Не е късно да признаеш истината.

Той стисна ръката ми.

— Не си спомням всъщност. — Погледна отново към мен. — В Нова Зеландия, струва ми се. Или в Австралия.

Надеждата отлетя, но не се поколебах и зададох следващия въпрос:

— Категоричен ли си? — Бях решена да рискувам. — Имам смътен спомен, че смяташе да поживее в Барселона. Трябва да е било преди години. — Той мълчеше. — Дали не грешиш държавата?

— Спомен значи. Откога?

— Не знам — отвърнах. — По-скоро чувство. Много смътно.

Той стисна ръката ми. Утешителен жест.

— Сигурно е игра на въображението ти.

— Стори ми се съвсем истинско. Сигурен ли си, че не е било Барселона?

— Не — въздъхна той. — Не е Барселона. Австралия по-скоро. Аделаида, струва ми се. Не съм сигурен. Беше доста отдавна. — Той поклати глава. — Клеър — изрече и се усмихна. — Цяла вечност не съм се сещал за нея. Поне от няколко години.

Затворих очи и напълних дробовете си с въздух. Когато го погледнах, той се хилеше насреща ми. С глупаво изражение. Направо жалко. Прииска ми се да го зашлевя.

— Бен — изрекох почти шепнешком, — аз говорих с нея.

Не знаех какво да очаквам. Отначало той не реагира, сякаш не ме беше чул, после очите му гневно проблеснаха.

— Кога? — попита той дрезгаво. С глас, режещ като стъкло.

Бях изправена пред дилема: да му кажа истината или да призная, че записвам на хартия случилото се всеки един ден.

— Днес следобед. Тя ми се обади.

— Обадила ти се е? Как така?

Реших да излъжа.

— Каза, че ти си й дал номера.

— Кой номер? — стресна се той. — Абсурд! Как така ще й го дам? Сигурна ли си, че е била тя?

— Каза ми, че сте се чували от време на време. Поне до скоро.

Той пусна ръката ми и тя падна в скута ми като безжизнена. После се изправи и заобиколи стола, за да застане с лице срещу мен.

— Я повтори!

— Каза ми, че сте поддържали връзка.

Той се наклони към мен. Дъхът му миришеше на кафе.

— Обадила ти се е някаква жена. Откъде си сигурна, че е била Клеър?

Въздъхнах, завъртях очи.

— О, Бен! Кой друг би могъл да бъде?

Усмихнах се. Не бях се заблуждавала, че разговорът ще протече гладко, но неговата сериозност никак не ми харесваше.

Бен сви рамене.

— Ти нищичко не знаеш. Всякакви се опитваха да се доберат до теб преди време. От пресата. Журналисти. Хора, които бяха прочели какво те е сполетяло и искаха лично да чуят твоята история, а дори да не успееха, дебнеха наоколо да видят колко си зле или поне доколко си се променила. Представяха се с чужда самоличност само за да ти развържат езика. Има и лекари. Шарлатани, които си въобразяват, че могат да ти помогнат. С хомеопатия. С алтернативна медицина. Дори знахари.

— Бен — спрях го аз, — тя е била най-близката ми приятелка години наред. Познах я по гласа. — Лицето му помръкна, сякаш бе претърпял поражение. — Говорил си с нея, нали?

Дълго мълча. Забелязах, че свива и отпуска дясната си ръка, първо в юмрук, после обтяга пръсти.

— Бен? — настоях аз.

Той вдигна глава. Лицето му пламтеше, очите му се пълнеха със сълзи.

— Добре — рече той. — Ще ти кажа. Говорех с Клеър. Тя ме помоли да не губим връзка, за да я държа в течение относно състоянието ти. Чуваме се през няколко месеца, съвсем за кратко.

— Защо си крил от мен?

Той мълчеше.

— Защо, Бен? Решил си, че е по-лесно да я държиш настрана от мен? Да се преструваш, че е заминала? Това ли е причината? Както се преструваше, че никога не съм написала роман?

— Крис… — започна той, после се сепна. — Какво каза?

— Не е честно, Бен. Нямаш право да пазиш тези неща само за себе си. И да ме засипваш с лъжи само защото така ти е по-лесно. Нямаш право.

Той се изправи в цял ръст.

— По-лесно ли? — повтори, като повиши глас. — Казал съм ти, че Клеър живее в чужбина, защото така ми е било по-лесно? Грешиш, Кристин. Дълбоко грешиш. Изобщо не ми е лесно. Не ти казвам, че си написала роман, защото не мога да понеса да си припомням колко много искаше да напишеш втори, не исках да гледам как страдаш, когато осъзнаеш, че никога няма да успееш. Казах ти, че Клеър живее в чужбина, защото не мога да понеса болката в гласа ти, когато проумееш, че тя ти обърна гръб. Остави те да изгниеш на онова място, като другите там. — Той спря, очаквайки реакцията ми. Аз мълчах и той се принуди да продължи: — Тя каза ли ти това?

Не, отвърнах мислено, всъщност днес прочетох в дневника, че почти всеки ден е идвала да ме види.