Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Криси, скъпа! Това съм аз.

Погледнах детето, после се взрях в лицето й. Видях бръчки, клепачите й бяха леко отпуснати в краищата, което не съответстваше на представата в главата ми, но това беше Клеър. Нито за миг не се усъмних.

— Господи, толкова се тревожех за теб. — Тя побутна детето към мен. — Това е Тоби.

Детето ме погледна, но не каза нищо.

— Хайде де — подкани го Клеър, — кажи „здравей“.

За миг си помислих, че говори на мен, но ето че момченцето направи крачка напред. Усмихнах се. Това Адам ли е? — звънна в главата ми, макар да знаех, че е невъзможно.

— Здравей — казах аз.

Тоби застърга с обувки по земята, измънка нещо, което не чух, после се обърна към Клеър.

— Сега може ли да отида да си играя?

Тя кимна.

— Само докъдето мога да те виждам. Нали? — Погали го по косичката и детето хукна към парка.

Изправих се и застанах с лице срещу нея. За секунда се поколебах дали няма да е по-добре да се обърна и аз да побягна като детето, толкова огромна беше бездната помежду ни, но ето че Клеър протегна ръце.

— Криси, скъпа! — възкликна тя под акомпанимента на пластмасовите си гривни, които се заудряха една в друга. — Да знаеш колко ми беше мъчно. Страшно много ми липсваше.

Тежестта, която ме притискаше, изчезна, когато я прегърнах и се разридах на рамото й.

За част от секундата имах чувството, че знам всичко за нея, а също и за себе си. Все едно празнотата, дълбоката пропаст в душата ми, бе внезапно озарена от ярка светлина. Нечия история — моята история — прелетя пред очите ми, но твърде бързо, за да я уловя в цялост.

— Спомням си те — изрекох на пресекулки. — Спомням си те.

После картината изчезна и в паметта ми отново настана мрак.

Седнахме на пейката и дълго време мълчаливо наблюдавахме как Тоби рита топка с групичка момчета. Цяло щастие бе да се чувствам свързана с моето неизвестно минало, но въпреки това помежду ни се настани неловкост, която не успявах да пропъдя. Една фраза неспирно звучеше в главата ми. Било свързано с Клеър.

— Как си? — попитах в някакъв момент и тя се засмя.

— Адски ми е гадно. — Тя бръкна в чантата си и измъкна пакет тютюн. — Не си пропушила отново, надявам се.

Клеър ми поднесе пакета и аз поклатих глава, притеснена, че тя знае много повече за мен, отколкото аз самата.

— Не ти е добре ли? — попитах.

Тя се зае да си свива цигара и посочи с глава в посока към детето.

— Тоби има СДВХ. Цяла нощ не спа, сещаш се колко съм спала аз.

— СДВХ?

— Извинявай — усмихна се тя. — Отскоро въведоха това сложно съкращение. Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Той действително е свръхактивен. Трябва да му даваме риталин, макар че мразя тъпото лекарство. Няма друго лечение. Опитахме всичко, но той изобщо не се поддава. Направо ужас.

Погледнах детето, което тичаше след топката. Още един сбъркан мозък в здраво тяло.

— Но иначе добре ли е?

— Да — въздъхна тя. Закрепи хартийката на коленете си и се зае да разпределя щипката тютюн по дължината. — Но понякога ме изтощава до смърт. Все едно не е мръднал, откакто навърши две.

Усмихнах се. Смятах, че разбирам какво ми казва, но само теоретично. Умът ми не разполагаше с база за сравнение, нямах спомен какъв е бил Адам — нито на възрастта на Тоби, нито като по-малък.

— Толкова е мъничък.

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, че аз съм стара? — Тя облиза кранчето на листчето. — Така е. Късно го родих. Не сме и очаквали да се случи, тъй че не вземахме никакви мерки…

— О — сепнах се аз. — Искаш да кажеш…

— Е, не бих го нарекла случайност — все така през смях изрече тя, — но беше голям шок.

После захапа цигарата. И настъпи мълчание.

— Спомняш ли си Адам? — попита тя след малко.

Погледнах я. Беше извърнала глава, за да улови пламъчето на запалката въпреки вятъра, тъй че не виждах изражението й, нито можех да отгатна дали движението е било преднамерено или случайно. Отново отправих очи към Тоби.

— Не — отвърнах на въпроса й. — Веднъж си спомних, че съм имала син, преди няколко седмици трябва да е било, и откакто е записано черно на бяло, имам чувството, че нося в себе си тази мисъл като тежест в гърдите. Но всъщност изобщо не си го спомням.

Тя издуха дима — синкав облак полетя към небето.

— Колко жалко — промълви тя. — Но Бен ти показва снимки, нали? Те помагат ли ти?

Забавих се с отговора, за да преценя доколко да съм откровена. Двамата бяха поддържали връзка, а някога, изглежда, са били и любовници. Трябваше да бъда предпазлива, но ето че надви потребността да говоря, за да чуя истината.