Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Но?

— Ами ти твърдеше, че било типично в негов стил. Да си въобразява, че с пари ще реши всеки проблем. Донякъде имаше право, разбира се, но… Може би не беше съвсем справедлива.

Постарах се да сглобя картината — как споря с Бен, грижа се за бебето, опитвам се да пиша. Представих си шишета с мляко или как кърмя Адам, как сменям памперси. Сутрини, в които разумът ми е могъл да се справи единствено със задачата аз и бебето да не умрем от глад, следобеди, в които съм била толкова изтощена, че съм мечтаела единствено да се наспя — а от леглото ме делели още дълги часове, — и мисълта за писане изобщо не е присъствала в главата ми. Успях да си го представя достатъчно образно и почувствах бавно натрупващата се горчива враждебност.

По-далеч от въображаемото не успях да отида. Нищо не си спомнях. Разказаното от Клеър сякаш нямаше нищо общо с мен.

— И съм започнала връзка?

Тя вдигна очи.

— Аз бях свободна, нямах ангажименти. Занимавах се с рисуване. Предложих ти да гледам Адам, два следобеда в седмицата, за да можеш да пишеш. Дори настоях. — Тя взе ръцете ми в своите. — Вината е моя, Криси. Дори ти посочих кое кафене би ти харесало.

— Кафене? — повторих в недоумение.

— Идеята ми беше да излезеш от къщата. Да смениш обстановката. За няколко часа на седмица да загърбваш всичко. След около месец като че ли взе да се оправяш. Престана да се обвиняваш, твърдеше, че работата ти потръгва. Започна да ходиш в кафенето почти всеки ден, вземаше и Адам, когато аз не можех да дойда. В един момент обаче забелязах, че взе да се обличаш по различен начин. Класическите симптоми, макар че тогава не отгатнах причината. Възприех го като знак, че си започнала да се чувстваш по-добре. По-уверена. И ето че една вечер Бен ми се обади. Беше пил, или поне така ми се стори. Оплака се, че сте се карали по-жестоко от друг път и той не знаел как да постъпи. Тогава разбрах, че и от секса си се отказала. Постарах се да го успокоя, че сигурно е заради бебето и напразно се тревожи. Само че…

— Срещала съм се с някого — прекъснах я аз.

— Попитах те директно. Отначало отричаше, но вече и аз не издържах и ти казах да не ме правиш на глупачка, също и Бен. Поспорихме, но накрая ти си призна каква е истината.

Истината. Нито бляскава, нито вълнуваща. Само голите факти. Бях се вкарала в тъпото клише — да тръгна да се чукам с някой, който ме е забърсал в кафене, докато най-добрата ми приятелка е гледала детето ми, а съпругът ми е работил, за да изкарва пари за дрехите и бельото, с което съм се показвала пред този чужд мъж. Представих си потайните разговори по телефона, провалените уговорки, когато изникне нещо неочаквано, а в дните, когато съм успявала да се измъкна, като някаква мръсница цял следобед съм се въргаляла в леглото с мъж, който макар и за кратко ми се е сторил по-привлекателен — по-интересен, по-добър любовник, по-състоятелен — от съпруга ми. Същият този мъж след време щеше да ме нападне, да се опита да ме удави, да ме остави без минало и бъдеще. Какво се бе случило? Дали съм се опомнила, дали съм осъзнала какво причинявам на семейството си, на какъв риск излагам детето си… дали съм се опитала да сложа край? Или е било нещо по-елементарно? Скандал в хотелска стая с катастрофален завършек?

Прокрадна се нова мисъл. Бен ли е мъжът, който ме е нападнал? Открил е, че имам любовник, истинската причина за привидното ми подобрение? Светът шеметно се завъртя. Полетях с главата надолу към страшната бездна. Нима през цялото време съм живяла с мъжа, който ми е причинил всичко това?

Затворих очи. Проблесна спомен. Ръце, които ме дърпат за косата, стягат се около гърлото ми. Натискат главата ми под вода. Аз се давя, плача и хлипам. Спомням си мисълта, в която се е вкопчил мозъкът ми. Искам да видя сина си. За последен път. Искам да видя съпруга си. За нищо на света не биваше да му причинявам това. За нищо на света не биваше да му изневерявам с този мъж. Никога няма да мога да му кажа колко съжалявам. Никога.

Отворих очи и си отдъхнах. Който и да е бил моят нападател, не е бил Бен. Клеър стискаше ръката ми.

— Добре ли си? — попита тя.

— Кажи ми — отвърнах аз.

— Не знам дали…

— Моля те, кажи ми. Кой беше той?

Тя въздъхна.

— Каза ми, че и той редовно ходел в същото кафене.

Бил симпатичен. Привлекателен. Опитала си се, но не си могла да се спреш.

— А името му? Кой е той?

— Не знам.

— Как да не знаеш! Поне името му! Кой ми е причинил това?

Тя ме погледна в очите.

— Криси — изрече спокойно, — дори на мен не каза името му. Сподели само, че сте се запознали в някакво кафене. Предполагам, че не си искала да знам никакви подробности. Само най-необходимото.