Стивън Уотсън - Преди да заспя

А после какво? Секс? На канапето? На пода? Не искам да знам.

— И? — подканих я аз.

— Съжалявам — промълви тя. — Не съм го искала. А и се случи само веднъж. Почувствах се отвратително. Направо гнусно. Той също. Реших, че заради теб — а и заради Бен — трябва да стоя настрана. От чувство за вина, предполагам.

Връхлетя ме ужасяваща мисъл.

— Тогава ли той реши да ме напусне?

— Не, Криси! — буйно възрази тя. — Не си го и помисляй. Той също се измъчваше. Но не те е изоставил заради мен.

Може би, отвърнах мислено. Може би няма пряка връзка. Но ти сигурно си му напомняла колко много пропуска от живота.

Погледнах я. Все така не изпитвах гняв. Не бях в състояние да се ядосам. Ако ми бе казала, че и досега спят заедно, може би щях да се чувствам различно, но тя не го каза. Излязлото от нейната уста като че ли принадлежеше на друго време. Отпреди началото на историята. Трудно ми бе да повярвам, че има нещо общо с мен.

Клеър вдигна глава.

— И все пак не можех да не те виждам, Криси. Просто не можех. Продължих да те посещавам. В Уеъринг Хаус. Отначало през седмица-две, после през месец. Но ти се разстройваше. Ужасно. Съзнавах, че е егоистично от моя страна, но не можех да престана. Не можех да те оставя там съвсем сама. Продължих да идвам. Поне да проверя дали си добре.

— Бен знаеше ли?

— Не. Не му казвах. Не поддържахме връзка.

— Затова ли не си идвала напоследък у дома? Заради Бен ли?

— Не. Не точно. Веднъж преди няколко месеца в деня за посещение ми казаха, че си напуснала. Беше се върнала при Бен. Знаех, че Бен се е преместил в друга къща. Помолих да ми дадат адреса ти, но ми отказаха. Било в разрез с конфиденциалността. Но ми намекнаха, че ако ти пиша, те ще препращат писмата ми.

— Значи си ми писала?

Тя изпъна гръб и си пое дълбоко въздух.

— Писах на Бен. Колко съжалявам за онова, което се бе случило. Умолявах го да ми позволи да те видя.

— А той ти е отказал?

Тя се сепна.

— Не. Отговорът дойде от теб, Криси. Пишеше, че се чувстваш много по-добре. И че си щастлива с Бен. — Тя погледна настрани, към парка. — Пишеше, че не искаш да ме виждаш. Заради моето предателство. — Тя изтри насълзените си очи. — И ми забраняваше да те търся, завинаги. Най-добре било напълно да ме забравиш.

Тялото ми се вледени. Опитах се да си представя гнева, който трябва да ме е подтикнал да напиша подобно писмо, но в същото време осъзнах, че може би изобщо не съм била гневна. Едва ли съм знаела, че Клеър съществува, какво остава, че някога сме били приятелки.

— Съжалявам — казах на глас.

Тя се усмихна.

— Недей, няма за какво да се извиняваш. Ти беше права. Но аз не спрях да се надявам, че ще промениш решението си. Затова се обадих в Уеъринг Хаус и оставих телефона си. Исках да те видя. Да ти кажа истината, лице в лице. — Този път не казах нищо. — Толкова съжалявам — почти проплака тя. — Можеш ли някога да ми простиш?

Хванах ръката й. Как бих могла да й се сърдя? Как бих могла да се сърдя на Бен? Моето състояние бе обременило с невъзможен товар и трима ни.

— Да — казах твърдо. — Да. Прощавам ти.

Скоро след това си тръгнахме. Като стъпихме на равното, Клеър се обърна с лице към мен.

— Ще те видя ли пак? — попита ме тя.

Усмихнах се.

— Надявам се!

Чертите й се поотпуснаха.

— Толкова много ми липсваше, Криси. Нямаш представа.

Самата истина. Нямах никаква представа. И все пак, с нейната поява и този дневник имах шанс да се надявам да изградя някакъв смислен живот. Сетих се за писмото в чантата ми. Послание от миналото. Последният елемент от пъзела. Отговорите, за които жадувах.

— Ще ти се обадя — обеща тя. — В началото на другата седмица. Удобно ли е?

— Абсолютно — отвърнах аз.

Тя ме прегърна и заглуши гласа ми с буйната си къдрава коса. Единствената ми приятелка на този свят, единствената опора, на която можех да разчитам, заедно с Бен. Моята сестра. Притиснах я силно.

— Благодаря ти, че ми каза истината. Безкрайно ти благодаря. За всичко. Обичам те.

После се погледнахме с насълзени очи и се разделихме.

Прибрах се у дома и се приготвих да прочета писмото на Бен. Притеснявах се — дали щях да получа отговори на въпросите си? Щях ли да разбера най-сетне защо Бен ме е изоставил? И в същото време се вълнувах. Чувствах увереност — с това писмо, с Бен и Клеър на моя страна, имах всичко, от което се нуждаех.

„Скъпа Кристин — започваше писмото. — Никога не ми е било по-тежко, отколкото в този момент. Не съм се изправял пред по-трудно решение. Ето че започнах с клише, но нали ме знаеш, не ме бива в писането — това е твоя дарба! — тъй че бъди снизходителна, а аз ще се постарая.