Стивън Уотсън - Преди да заспя

По времето, когато четеш това писмо, надявам се, ще си наясно и ще разбереш защо реших, че трябва да те напусна. Не мога да произнеса думите, не мога да ги напиша, нито дори да ги осмисля, но то е неизбежно. Толкова дълго упорствах да намеря друг начин. Всичко опитах.

Излиза, че няма друг начин. Повярвай ми, обичам те. Никога не съм преставал да те обичам. Независимо какво се е случило и защо, не ме е грижа. Това не е отмъщение, не си го и помисляй. Докато беше в кома, проумях колко дълбока е връзката помежду ни — имах чувството, че част от мен умира всеки път, като те погледна — и разбрах, че пет пари не давам какво си правила онази нощ в Брайтън. Единственото ми желание бе да се върнеш при мен.

И ти се върна, и ме направи безкрайно щастлив. Няма да повярваш как ликувах в деня, когато ми казаха, че си вън от опасност, че няма да умреш. Не се съмнявах, че и двамата трябва да направим огромни усилия, докато наистина започнеш да се съвземаш, но ти нямаше да си отидеш от мен. От нас.

Адам беше съвсем мъничък, но знаеш ли какво? Мисля, че той разбираше.

После обаче стана ясно, че си изгубила паметта си. Без следа. Отначало лекарите смятаха, че е временно, но вместо да се оправяш, ти ставаше по-зле. Ние идвахме всеки ден. Отначало ни познаваше, но недоумяваше откъде сме се появили. Стряскаше се, сякаш изниквахме от нищото. Беше убедена, че лекарите те използват за опитно зайче. Непрестанно ме умоляваше да те взема у дома, но аз не можех. Сърцето ми се късаше, всеки Божи ден.

И ето че при едно от поредните посещения ми казаха, че си изчезнала. В неизвестна посока. Бяха съобщили в полицията, но оттам отговорили, че не е минало достатъчно време, за да влезеш в графика за издирване на безследно изчезнали, тъй че от болницата бяха пратили две сестри да те търсят.

Веднага отгатнах къде ще те намеря и се насочих натам. Има една пейка край канала; когато се запознахме, все там ходехме, и ти беше отишла там. Видя ми се толкова отчаяна; седеше по пижама и пантофи, цялата в кал. Умоляваше ме да те заведа у дома, но аз не можех. Трябваше да те върна в болницата. Скоро след това ми казаха, че се е отворило място, където да те прехвърлят. Отделение под ключ.

Не биваше да попадаш там, скъпа. Трябваше да съм по-настоятелен. Но какво можех да направя? Под въпрос бе твоята безопасност. Разбирах, че не може иначе, те сигурно бяха прави. Но никога не съм си представял, че ще е за толкова дълго.

Имаше напредък. След около година започна да си идваш у дома за уикенда. Налагаше се да заключвам входната врата, а и трябваше да внимаваме, ако излезем, да не тръгнеш нанякъде и да забравиш къде си, къде съм аз… но все пак беше нещо. Адам беше попораснал и донякъде разбираше. Беше наясно, че си различна. И че причината е заболяването ти.

Именно тогава, струва ми се, започна да става все по-трудно. Ти толкова много обичаше Адам. Не беше нужно да го казваш. Любовта грейваше в очите ти, щом го видеше. Той се втурваше към теб, ти го грабваше в прегръдките си и го познаваше, на мига. Но много скоро — съжалявам, Крис, но трябва да ти кажа това — ти си втълпи, че Адам ти е бил отнет още като бебе. При всяка среща смяташе, че го виждаш за пръв път, откакто е бил пеленаче. Молех го да ти казва кога сте се видели за последен път и той ме слушаше. «Вчера, мамо» или «миналата седмица», но ти не му вярваше. «Какво си му наговорил? — питаше. — Това е лъжа.»

Започна да ме обвиняваш, че насила те държа затворена там. Смяташе, че имам любовница. И тази друга жена отглежда Адам, докато ти си в болницата. Веднъж ме удари по главата с таблата от обяда, грабна детето и хукна към вратата. Опитваше се да избягаш, да го спасиш, но той пищеше в ръцете ти. Не разбираше защо правиш така.

Наложи се да си тръгнем. Но този сценарий започна да се повтаря все по-често, с малки разлики. Адам взе да се плаши от теб. Идвах сам, но тогава ти се разстройваше. До отчаяние. Започваше да трепериш от страх и болка. Изглеждаше напълно объркана, сякаш нямаше представа какво става. За мен знаеше кой съм, но само толкова. Нищо повече.

Веднъж се разплака, когато си тръгвах, а когато дойдох отново на следващия ден, ти още плачеше. «Не е заспивала — каза ми един от лекарите. — Плака цялата нощ. Без да спре.»

Така продължи четири дни. Не спираше да плачеш. Сама не знаеше защо. На петия ден доведох Адам и ти не го позна.

Стана му много мъчно. Той вече не искаше да идва да те вижда. Водех го, разбира се, но тогава и двамата се разстройвахте ужасно. Разкъсвах се на две, като ви гледах. Един друг се докарвахте до лудост, но никой от двама ви не го проумяваше, нито можеше да отговори защо. Беше ад.