Стивън Уотсън - Преди да заспя

Когато е написал това писмо, сигурно е смятал, че се разделяме завинаги, но също така е таял надежда, иначе защо ще ми пише? Какви ли мисли са минавали през главата му, докато е седял в къщата, нашия някогашен дом, извадил е писалката и се е заел да обясни на една жена с безнадеждно разстроен разсъдък защо смята, че няма друг изход, освен да я напусне. „Не ме бива в писането“, казва той, но за мен думите му звучат красиво, проникновено. Трогателно. Звучат, сякаш говори за друга жена и в същото време някъде дълбоко в себе си, под кожата и костите, тъканите и кръвта, знам, той говори на мен — и за мен, — Кристин Лукас. Неговата унищожена съпруга.

И все пак не е било завинаги. Надеждата му се е изпълнила. Кой знае как, състоянието ми се е подобрило или пък раздялата му се е сторила по-тежка, отколкото си е представял, и се е върнал при мен.

Вдигам глава. Сега всичко ми изглежда различно. Стаята, в която се намирам, не ми се вижда по-позната, отколкото сутринта, когато се събудих объркана и се почудих къде ли е кухнята — неистово жадна, отчаяно търсеща следа, която да ми подскаже какво се е случило предишната вечер. И все пак вече не ми се струва така пропита с болка и тъга. Вече не я възприемам като емблематична за един живот, който не бих живяла. Часовникът зад гърба ми вече не служи само за отмерване на времето. Той ми говори. Отпусни се, казвам си. Отпусни се и каквото дойде, приеми го.

Била съм на грешен път. Бъркала съм. Отново и отново, и отново. Колко ли пъти? Съпругът ми е мой закрилник, да, но и мой любим. Сега вече разбирам, че го обичам. Винаги съм го обичала и ако трябва да се уча да го обичам всеки ден, така да бъде. Това и ще направя.

Бен скоро ще се прибере — усещам, че е близо — и когато си дойде, ще му кажа всичко. За срещата с Клеър. За доктор Наш и доктор Пакстън, за писмото, което вече съм прочела. Ще го уверя, че разбирам какви са били мотивите за действията му и защо ме е напуснал. Ще му кажа, че му прощавам, че осъзнавам защо и до днес постъпва така, че и това също му прощавам. Ще му разкрия, че знам за нападението, но вече не ми е нужно да науча какво точно се е случило, вече не ме е грижа кой мие причинил това.

Ще му кажа също, че знам за Адам и какво го е сполетяло. И макар мисълта всеки един ден да се сблъсквам с тази истина да ме изпълва с леден ужас, точно това трябва да направя. Паметта на сина ни трябва да добие присъствие в този дом, също и в сърцето ми, колкото и да е болезнено.

Ще споделя, че най-сетне с помощта на дневника мога да имам свое повествование, смислено съществуване; и ще му го покажа, ако поиска. А после мога да продължа да пиша, да разказвам моята история, да попълвам моята автобиография. Да се създам от нищото.

„Никакви тайни повече — ще кажа на съпруга ми. — Никога вече. Обичам те, Бен, и винаги ще те обичам. Съзнавам колко много сме се наранили един друг. Но моля те, прости ми, както аз ти прощавам. Съжалявам. Съжалявам, че съм те изоставила преди толкова години, макар и само за една вечер, за да бъда с друг, съжалявам, че никога няма да успеем да си изясним събитията в тяхната последователност, защото не мога да си спомня заради кого съм отишла в онази хотелска стая, нито защо; не мога да си спомня на какво съм се натъкнала там. Знам само, че дълбоко съжалявам, и съм решена да изкупя страданието, което съм ти причинила.“

И когато помежду ни остане единствено любовта, можем да потърсим начин да заживеем наистина заедно.

Обадих се на доктор Наш.

— Държа да те видя още веднъж — казах му аз. — Искам да прочетеш дневника ми.

Стори ми се, че се изненада, но все пак се съгласи.

— Кога?

— Другата седмица — отвърнах аз. — Ела да го вземеш другата седмица.

Той обеща за вторник.

Отгръщам страницата и това е краят. Историята свършва тук. Минаха часове, докато я прочета.

Цялата треперя, не ми достига въздух. Имам чувството, че не само съм изживяла цял един живот за последните няколко часа, но и съм се променила. Не съм същата жена, която се срещна с доктор Наш сутринта; не съм тази, която се зае да прочете дневника. Сега вече имам минало. Усещане за себе си. Знам какво имам и какво съм изгубила. Лицето ми е мокро от сълзи.

Затварям дневника. Полагам усилие да се успокоя и настоящето бавно започва да се оформя. Полумракът в стаята. Бумтежът от багера на улицата. Празната чаша от кафе в краката ми.

Поглеждам часовника до мен и се стряскам. Едва сега правя връзката: часовникът е същият, за който прочетох в дневника, намирам се в същата дневна, аз съм същата тази жена. Едва сега проумявам в пълнота, че прочетената история е моята.