Клайв Къслър - Състезанието

Челере наистина бе великолепен майстор на части, с необичаен талант да си представи готовия продукт, още преди да започне работа. Тази дарба го бе отличила от обикновените механици и шлосери, когато на дванадесет стана чирак в бирмингамска работилница — позиция, която баща му, сервитьор имигрант, му осигури, като съблазни съпругата на собственика. С парче метал на струга пред себе си, другите момчета виждаха… ами, парче метал. Но Марко можеше да види завършената част, още преди да започне да върти метала. Сякаш виждаше какво трябва да излезе наяве от безформената буца.

Освобождаването на тази форма бе просто — само трябваше да премахне излишъка.

Това важеше и в живота. Още в първия моноплан на Ди Векио той видя себе си, Марко Челере, който печели договор за военни самолети, с които Италия да победи архиврага си, Турция, и да спечели колониите на Османската империя в Северна Африка.

Скоро след като изкопираната от него машина се разби, той видя втория си шанс, стаен в луксозния влак, спрял в Сан Франциско за първата калифорнийска Авиационна среща. От там слязоха Хари Фрост и малката му невяста. Изумително богатата двойка — тежкият бомбардировач и маневреният му ескорт — по-богата от краля на Италия, му даде втора възможност да се опита да продаде военните машини на бъдещето.

Джозефина, отчаяно искаща да лети и закопняла за обич, бе прелъстена лесно. Изключително наблюдателна, решителна и смела във въздуха, на земята тя бе лесна плячка. Там решителността й се превръщаше в импулсивност и момичето изглеждаше странно неспособно да предвиди последствията от действията си.

И ето, че се появи и състезанието, където щеше да стане ясно, че неговите самолети са най-добри. Трябваше да бъдат! Беше копирал от най-добрия. Не се съмняваше, че с летателните си умения Джозефина ще спечели, подпомогната и от неговите умения като саботьор. Победата щеше да върне доверието на италианската армия у него. Щяха да забравят досегашните провали, а бойните му самолети ще унищожат Турция и ще спечелят северноафриканските колонии.

В далечината се появиха две жълти петънца: Джозефина и Айзък Бел точно зад нея, като овчар. Тълпата започна да скандира:

— Джозефина! Джозефина!

Уайтуей е гений, помисли си Челере. Тълпата наистина обичаше своята Летяща любима. Щом Джозефина спечелеше купата „Уайтуей“, целият свят щеше да знае името й. И всеки генерал щеше да знае с чия машина е спечелила славата си.

Ако Стив Стивънс успее да завърши състезанието, още по-добре — Челере щеше да продава и тежки бомбардировачи. Това обаче беше голямо „ако“. Неконтролируемите вибрации, породени от липсата на синхрон в двата двигателя, можеха да направят машината на парчета. Ако Стивънс се разбие, преди да финишира, Челере щеше да го отдаде на теглото на фермера, както и на слабите му пилотски умения. Трябваше да признае пред себе си, че младият Игор Сикорски би разрешил проблемът с вибрациите, но това не бе по силите на Челере.

А и вече бе твърдо късно да открадне идеите на руснака.

Ако само термодвигателят, който купи в Париж, бе проработил… но и това се оказа отвъд способностите му.

Мъжете от охранителните служби на „Ван Дорн“, които пазеха покрива на базата, старателно наглеждаха вратата към стълбището, както ги предупреди шефът им, макар че всеки възглас привличаше вниманието им към парадния площад и скамейките, както и към приземяващите се самолети.

Но сега и двамата лежаха в безсъзнание в краката на Хари Фрост, хванати неподготвени от юмруците му чукове, след като бе изскочил не от надстройката на стълбището, а от тази на асансьора, където се бе скрил още сутринта.

Фрост закрепи далекобойната си пушка на парапета и изчака търпеливо главата на Джозефина да изпълни кръгчето на телескопичния му мерник. Летеше право към него, готова да обиколи базата, както трябваше да направи според правилата. Виждаше я през размазаните очертания на свистящите перки. Нямаше да е толкова удовлетворяващо, колкото да я удуши, но вандорнците не му даваха възможност да се приближи. Така че трябваше да действа според ситуацията. А и мерникът правеше така, че сякаш стояха един срещу друг на масата за вечеря.

Още щом Айзък Бел видя набраздените камъни на парапета, той натисна рязко напред контролната ръчка и накара „Орела“ да се спусне. На онзи покрив самият той би устроил засада, ако бе на мястото на Фрост. Правилата изискваха Джозефина да прелети толкова близо, че Фрост можеше да я удари и с камък, ако иска.