Клайв Къслър - Състезанието

Толкова е дребничка, помисли Бел. Под метър и шейсет, с хубаво чипо носле. Погледът й издаваше повече зрялост, отколкото видът и гласът й, почти момичешки.

— Радвам се да се запознаем, господин Бел. Надявам се, че „главен детектив“ не значи, че уволнявате Арчи.

— Нищо подобно. Арчи отговаря за личната ви безопасност. Моята работа е да спра съпруга ви, преди да се приближи достатъчно, за да ви нарани.

Лицето й посърна и доби уплашен вид.

— Никога няма да го хванете, да знаете.

— Защо не?

— Твърде е лукав. Мисли като диво животно.

Бел се усмихна, за да я предразположи, защото му стана ясно, че Фрост я ужасява.

— Ще направим каквото е нужно, за да го спрем. Чудя се дали бихте могла да ми подскажете нещо за поведението му. Каквото и да било, стига да ми е от помощ да го открия.

— Мога да ви кажа само какво няма да ви е от помощ. Не знам нищо за другото.

— Кажете ми тогава какво няма да ни е от помощ.

— Хари е напълно непредсказуем. Никога не знаех какво да очаквам от него. Променя намеренията си за секунди. — Докато говореше, очите й се стрелкаха към мястото, където бипланът трактор на Джо Мъд отново излиташе, и Бел осъзна, че момичето оценява конкуренцията си със същото хладнокръвие, с което той би преценил противника си в улична схватка.

— Можете ли да ми кажете с кои приятели би се свързал?

— Никога не го видях с приятели. Не знам дали изобщо има такива. Беше саможив. Беше си самодостатъчен.

— Вчера в лагера ви се натъкнах на едни мъже от Чикаго. Останах с впечатлението, че живеят там.

— Бодигардове. Хари ги държеше за защита, но нямаше нищо общо с тях.

— Защита?

Тя направи гримаса.

— От „враговете“.

— Кои врагове?

— Попитах го. Веднъж. Той се разкрещя. Помислих, че ще ме убие. Никога не попитах втори път. Мисля, че са в главата му. Така де, нали е бил в лудница.

Бел внимателно смени темата.

— А да е взимал приятели със себе си на лов? С кои други хора ходеше?

— Наемаше водачи и носачи. Иначе — сам.

— Ходехте ли с него?

— Не, летях.

— Това разочароваше ли го?

— Не. Знаеше, че летя отпреди да се оженим. — Тя проследи с поглед един блерио, който профуча със сто километра в час покрай тях.

— Отпреди? А може ли да попитам как започнахте?

Лицето й се озари от широка усмивка.

— Избягах от вкъщи, натъпках косата си под една шапка и се престорих на момче.

Лесно й се е получило, помисли си Бел. Не изглеждаше над четиридесет и пет килограма. Тя продължи:

— Намерих си работа във фабрика за велосипеди в Скенектеди. Собственикът сглобяваше летящи машини през уикенда, а аз му помагах с двигателите. Разбирах от тях, защото помагах на баща си с машините във фермата. Един понеделник, вместо да отида на работа, се промъкнах на полето и летях.

— Без уроци?

— Че кой да ме учи? Тогава още нямаше школи. Повечето от нас са се научили сами.

— На колко сте била?

— На седемнайсет.

— И просто се качихте и полетяхте?

— Защо не? Разбирах как работи. Самолетът се издига, като избутва въздух надолу.

— И без обучение — каза Бел с усмивка, — доказахте и теоремата на Бернули, и ефекта на Вентури.

— Какво?

— Искам да кажа, че сте се научила да оформяте крилете, за да създадете над тях вакуум, който кара самолетът да се издига.

— Не! — Тя се засмя. — Не, господин Бел. Бернули и тем подобните са ми твърде засукани. Приятелят ми Марко Челере все ми мелеше на главата за Бернули. Но фактът е, че летящата машина се издига, като избутва въздух надолу. Като променяш формата на крилете просто отразяваш въздуха в противоположната посока на тази, която ти е нужна. Въздухът е чудесно нещо, господин Бел. Той е много по-силен, отколкото мислите. Една добра летателна машина като тази… — тя постави предано ръка отстрани на корпуса — … най-добрата от всички на Марко, тя кара въздухът да те носи.

Бел бе удивен от думите й. Харесваше младите хора и редовно взимаше под крилото си чираци детективи, но не можеше да си спомни някой на двадесет години да е звучал толкова ясно и убедено, колкото тази дъщеря на мандраджия от горите край река Норт.

— Никога не съм чувал толкова просто обяснение.

Но още нямаше нужната информация за привичките на съпруга й. Продължи да я разпитва, но остана с усещането, че тя не е знаела почти нищо за Хари Фрост, преди да се оженят, а след това е научила само да се страхува от него. Очите й не се отлепваха от другите самолети по тревата или в небето. Каквато и младежка обърканост и невежество да я бяха подлъгали към брак с Хари Фрост, уязвимото, наивно момиче се превръщаше в уверена жена във въздуха.