Клайв Къслър - Състезанието

— Какво ще кажеш за петдесет цента отстъпка? — попита Джордж.

— Независимите търговци не получават отстъпки.

Питър каза:

— Предполага се в един тон да има хиляда килограма. Защо в тона, за който платихме, има деветстотин?

— Това е лед. Топи се.

— Само че трябва да добавите няколко десетки допълнителни килограма, за да покриете това.

— Не и за независимите — каза продавачът. — Преместете камиона, препречване моста.

— Това не е честно.

— И какво ще направите по въпроса?

Взеха тролея до любимата си кръчма, като през смях си говореха как трябва да убедят Хари Фрост да реформира бизнеса с лед. Какъв рекет само. Тръстът на практика контролираше добива, преноса, съхранението, дистрибуцията и търговията с лед. Сигурно печелеха по десет милиона долара на година. Двамата Джонас се засмяха още по-силно. Хари Фрост щеше да го реформира, да. Като го превземе.

Беше прекрасна сутрин. С няколко бири и твърдо сварени яйца в коремите, братята решиха, че ще се върнат в Белмонт парк и ще видят как синият биплан пада от небето.

Айзък Бел се вгледа в тълпата репортери. Бяха се спуснали към английския участник, сър Едисън Сидни Мартин, който чакаше механиците да налеят масло и бензин във фармана му. Журналистите се движеха из полето на група и това накара Бел да застане нащрек. Твърде лесно някой убиец можеше да се скрие сред тях.

Арчи беше наблизо и наглеждаше Джозефина, която поне този път не бе изчезнала в небето, а чакаше да й дойде реда в показната скоростна надпревара. На полето имаше необичайно много посетители — сякаш всеки човек и родата му до девето коляно се бяха сдобили с пропуск отнякъде, затова Арчи удвои охраната.

В този момент десетима вандорнци, четирима от тях предрешени като механици, бяха на ръка разстояние от Джозефина.

Бел установи със задоволство, че познава всички репортери. Засега само вестници на Уайтуей отразяваха надпреварата и така на Бел му бе по-лесно да ги следи. Когато и ако хората се ентусиазират достатъчно, беше му казал Престън, другите вестници щяха да са задължени да отразят събитието. Бел реши, че ще му мислят, като стигнат дотам. Междувременно Уайтуей се възползваше напълно от монопола си и репортерите му разказваха историята, точно както той я искаше. Американските летци бяха аутсайдерите претенденти, а най-големият от тях бе „Летящата любима на Америка“.

Един от репортерите от главния вестник „Инкуайърър“ водеше групичката и подвикна на Едисън Сидни Мартин:

— Ако английският шампион може да каже нещо на американските читатели, какво би било то?

— Нека най-добрият — мъж или жена, спечели.

Ръцете на летеца трепереха. Арчи явно беше прав.

Баронетът бе болезнено стеснителен. Като че ли разговор с няколко души го ужасяваше повече от летенето на километър над земята. Жена му Аби, красива брюнетка, стоеше до него и го подкрепяше, но все пак куражът му бе поразителен. Ръцете му трепереха, очите му се кокореха като на сърна пред фарове, но не отстъпваше.

Репортерът се престори на скептичен.

— Не може наистина да го мислите. Лондонските вестници тръбят пред целия свят, че се състезавате за Англия и за честта на Великобритания.

— Ние, британците, имаме нещо общо с американците в лицето на ентусиазираната си преса — отвърна баронетът. — Всъщност, бихте били прави, ако кажете, че съм наполовина американец, благодарение на огромното щастие да съм женен за прекрасната Аби. Не вярвам, че въздушната надпревара за купата „Уайтуей“ е боксов мач, където накрая остава само един. Всеки летец тук ще спечели от участието си. Ще добием познания как да строим по-добри летателни машини и как по-добре да ги управляваме.

Един мъж се представи като репортер от нюйоркско бизнес списание на Уайтуей и попита:

— Виждате ли бъдеще в гражданските полети?

— Дали хората ще плащат, за да летят? Бог знае кога ще видим „аеробуси“ с подобни възможности. Но само преди няколко минути видях едно търговско начинание, което може да ни послужи за добър урок. Докато прелитах над Гардън сити, на километър на север, и планирах надолу към Белмонт парк, забелязах една кола за превозване на стоки. Движеше се насам и работеше за издателската къща „Дабълдей, Пейдж и ко“. Как, ще ме попитате, съм видял за кого точно работи? Е, в допълнение към рекламните надписи отстрани, някой буден рекламен директор от щаба им в Гардън сити е погледнал към небето, пълно с летци от Белмонт парк, и е написал името на издателската къща и на покрива на автомобила, за да ни привлече вниманието.