Клайв Къслър - Състезанието

— Предвид потокът от телеграми, които Уайтуей й изпраща всеки ден, може да се обзаложиш, че е поръчал да огледат машината от опашката до носа, преди да я купи. Не би рискувал живота й. Влюбен е!

— А какво мисли тя за Престън? — попита Бел.

Въпросът бе съвсем естествен. Ако някой изобщо има представа какво е отношението на Джозефина към Уайтуей, това е Арчи. Преди да стане най-щастливо жененият детектив в Америка, Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти се бе радвал на много години като най-желаният ерген в Ню Йорк.

— По мое мнение — каза той с усмивка на човек опитен в тези неща — Джозефина се възхищава много на самолета, който Престън й е купил.

— Никой никога не е обвинявал Престън Уайтуей в интелигентност, що се отнася до личния му живот.

— Едно време не линееше ли по Мариан?

— Без ни най-малка идея, че рискува живота и здравето си — каза мрачно Бел. — Точно това имам предвид.

Детективът пое по тревата към мястото, където кацаха машините. Докато Бел разговаряше с Платов, здравият червен биплан трактор на Джо Мъд беше излетял и сега се опитваше да кацне преди жълтия моноплан. Докато Джозефина кръжеше, за да му позволи да го стори, Мъд докосна тревата и след стотина метра спря.

Машината на Джозефина пое към земята под почти прав ъгъл и много по-бързо от Мъд. Толкова бързо, че сякаш самолетът бе останал без контрол и просто пада от небето.

Всички разговори спряха.

Мъжете оставиха инструментите си и зяпнаха жълтия самолет.

Машината бе едва на метри от фаталния сблъсък, когато Джозефина дръпна някаква ръчка и в задната част на крилете й се вдигнаха малки капачета, както и хоризонталния стабилизатор на опашката й. Самолетът се изравни хоризонтално, забави, отскочи леко от тревата и също толкова леко спря.

Последва дълъг миг на слисано мълчание. После от единия край на пистата до другия механиците и летците засвириха, запляскаха и нададоха одобрителни възгласи — стана ясно, че се е приземила точно както е искала и е използвала умението си, за да се изплези дръзко на законите на гравитацията.

Когато от кабинката зад крилото се показа дребничка фигура в бяло, трибуните изригнаха в див рев на одобрение. Тя помаха на тълпата и се усмихна широко.

— Великолепно изпълнено! — възкликна Айзък Бел. — Престън Уайтуей може и да е идиот в личния си живот, но отдалеч разпознава победителите.

Бел закрачи към жълтата машина, изпреварвайки широките крачки на Арчи. Едър детектив, облечен като механик, препречи пътя му.

— А вие, господине, накъде?

— Аз съм главен детектив Айзък Бел.

Мъжът отстъпи назад, макар да не свали преценяващия си поглед от него.

— Извинете, не ви познах, господин Бел. Том Лагуардиа, от офиса в Сент Луис. Току-що ме назначиха тук. Видях ви да говорите с господин Абът. Трябваше да предположа, че няма проблем.

— И все пак направи, каквото трябва. Никога не предполагай нищо, когато има риск за живота на наш клиент. Ако спреш не когото трябва, винаги можеш да се извиниш. Но ако не спреш, когото трябва, не можеш да се извиниш на мъртвия клиент.

Арчи стигна до тях.

— Добра работа, Том! Гарантирам за него.

Бел вече вървеше към Джозефина. Тя се беше покачила на една напречна метална тръба, която свързваше колелата й, за да погледне в двигателя. Настройваше карбуратора с отвертка.

Бел каза:

— Онези придатки в задната част на крилете изглежда ви позволяват страхотен контрол.

Джозефина обърна към него живите си очи. Лешникови, отбеляза Бел наум. На слънце придобиваха топли зелени оттенъци, а на сянка сивееха. Джозефина отвърна:

— Казват се алетони. На италиански е. Значи „малки крилца“.

— Увеличиха площта на крилото ви и така забавиха спускането на самолета, нали?

Обръщайки се към карбуратора, тя отговори:

— Отразяват повече въздух.

— Алетоните по-добре ли работят от подвижните криле?

— Още не съм сигурна — отвърна Джозефина. — Невинаги правят каквото искам от тях. Понякога действат като спирачки и ме забавят, вместо да ме поддържат хоризонтално.

— Могат ли да бъдат настройвани?

— Изобретателят им е мъртъв. Трябва да ги разуча без неговата помощ. — Тя завъртя отвертката за последно, върна я в задния си джоб, скочи на земята и му подаде облечената си в ръкавица ръка.

— Аз съм Джозефина, между другото. А вие кой сте?

— Извинете, трябваше да се представя. Аз съм Айзък Бел. Главният детектив на „Ван Дорн“.

— Смелите ми закрилници — каза тя с открита и честна усмивка.