Клайв Къслър - Арктическо течение

Щом получи сигнал от Бохоркес, че всичко е наред, Роман задейства хората си. Пленниците бяха изведени в групи по трима и четирима, преведени през сенките към кея и натоварени на зодиаците. Накрая Бохоркес съобщи по радиото, че извежда последната група.

Роман изчака, докато Бохоркес прекосяваше имота на „Атабаска Шипинг“, после за последен път огледа дока. В мразовитата нощ нямаше жива душа и единствените звуци идваха от някакви помпи и генератори. Роман се изправи и тръгна тихо към лодките. Мисията щеше да успее. Извеждането на екипажа на „Полярна зора“, без това да вдигне по тревога канадците, беше деликатната част от операцията и те явно я бяха осъществили. Изтеглянето с лодките и качването на спасителните самолети беше по-лесната част от задачата.

На „Полярна зора“ бяха служили трийсет и шест души и всички те бяха налице. Роман се качи последен и тихо заповяда:

— Тръгваме. Бързо.

— Не виждам за къде сте се забързали толкова — проехтя силен глас някъде отгоре.

Докато думите отекваха над водата, блеснаха ярки халогенни светлини. Идваха от кърмата на шлепа. Роман инстинктивно посегна към оръжието си, но чу тревожния глас на Бохоркес:

— Не! Не стреляй! Никой да не стреля!

Роман вдигна глава, примижа срещу ярката светлина и преброи поне шестима души, надвесени над перилата. Автоматичните им оръжия бяха насочени към двете лодки. Малко встрани от тях стоеше широкоплещест мъж и като че ли се усмихваше.

— Разумен ход — одобри Клей Зак, щом командосите свалиха оръжията. — Защо не слезете от лодките, за да се запознаем?

Артилерийският сержант Майк Типтън напрегнато оглеждаше през бинокъла за нощно виждане ледената пустош, която се спускаше към залива Коронейшън. Никакво движение.

— Някакви признаци от капитана? — попита го младият ефрейтор до него.

Типтън поклати глава и си погледна часовника.

— Не. Вече закъсняват, а самолетите ще пристигнат след двайсет минути.

— Какво ще кажеш да наруша радио мълчанието и да попитам какво става?

— Добре. Попитай как са и кога ще са тук. Самолетите не могат да чакат нито миг. — Изправи се и тръгна към пистата. — Аз ще включа сигналните светлини.

Не искаше да чуе връзката по радиото. Усещаше, че нещо не е наред. Роман беше тръгнал достатъчно рано. Трябваше да се е върнал с екипажа на „Полярна зора“ почти преди час. А и лодките не се виждаха никакви. Роман беше опитен командир и хората му бяха добре подготвени, за да се стигне до това, без да се е случило нещо сериозно.

Типтън отиде до единия край на пистата и включи двете сини светлини — работеха с батерии. После пресече грапавата писта и включи другите две. Като се върна, завари ефрейтора напразно да се опитва да се свърже с щурмовата група по радиото в компанията. До него стоеше още един войник.

— Никой не ми отговаря — докладва ефрейторът.

— Продължавай, докато дойдат самолетите. Ще се изнесем независимо дали останалата част от екипа е тук, или я няма. Такива са заповедите.

Обърна се към войника.

— Джонсън, кажи на пилотите да изчакат пет минути. Аз ще се кача на билото да проверя дали лодките не идват. Не тръгвайте без мене обаче — добави застрашително.

— Слушам — отвърна войникът и тръгна.

След минута леденият нощен въздух затрепери от слабо жужене. Звукът се усили, след секунди към него се присъедини рев от самолетен двигател, след който последва втори. Двата самолета „Оспрей“ с вертикално излитане се движеха без светлини — бяха като сенки на фона на черното небе. Пригодени специално за покриване на удължени разстояния, те бяха прелетели почти хиляда и сто километра от летището в Игъл, Аляска, до самата граница с Юкон. Летяха съвсем ниско над тундрата и с лекота бяха избегнали засичането — а и бездруго маршрутът им бе над една от най-отдалечените и безлюдни провинции на Канада.

Първият самолет включи светлините за приземяване едва на двайсетина метра от земята, спусна се бавно и успя да спре далече преди сините лампи. Пилотът бързо го придвижи до края на пистата и го обърна в обратна посока. Втората машина се спусна след секунда, подскочи малко по леда и зае място за излитане до първата.

Типтън оглеждаше залива през бинокъла.

— Роман, къде изчезнахте? — изпъшка ядосано.

Нямаше и следа от гумените лодки и от хората, отплавали с тях. През бинокъла се виждаше само необятната шир на морето и леда. Типтън нетърпеливо изчака пет минути, после още пет, но това беше безсмислено. Щурмовата група нямаше да се завърне.