Клайв Къслър - Арктическо течение

— Последното питие, което мога да ви поднеса. — Усмихна му се закачливо. — Скоро кацаме в Торонто.

— Така ще му се насладя още повече — отвърна той също с усмивка.

Беше с памучни панталони цвят каки и син пуловер и приличаше на обикновен търговски посредник, тръгнал на поредната конференция. Истината беше различна.

Като единственото дете на самотна майка алкохоличка, Клей Зак беше израснал в бедняшки квартал на Съдбъри, Онтарио, без никой да се грижи за него. На петнайсет години напусна училище и се хвана на работа в близките мини за никел, където заякна физически. Добрата си форма пазеше и сега, след двайсет години. Животът му на миньор обаче не продължи дълго, защото още в началото той заби кирката си в ухото на друг работник, понеже онзи го напсува.

След като напусна Онтарио, Клей се установи под ново име във Ванкувър и се включи в бизнеса с наркотици. Силата и уменията му бяха подложени на сериозна проверка, когато постъпи на работа като бодигард към местния трафикант на метамфетамин Шведа. Парите пълнеха джоба му лесно, но при разпределянето им Зак проявяваше необикновена интелигентност. Макар и самоук, той имаше ненаситен апетит за книги; сериозно изучаваше бизнес и финанси. Вместо да профука нечистата си печалба по евтини жени и лъскави коли като подчинените си, той мъдро ги вложи в акции и недвижима собственост. Край на доходната му наркокариера обаче сложи едно нападение от засада.

То не беше дело на полицията, а на един хонконгски доставчик, който се стремеше да разшири контрола си върху пазара. Шведа и придружителите му бяха избити по време на една нощна сделка в неспокойния ванкувърски Станли Парк. Зак успя някак да избегне огъня и да избяга невредим през едни шубраци.

Разумно изчака благоприятния случай, за да си отмъсти, като прекара седмици в проследяване на луксозна яхта, наета от китайския синдикат. Постави бомба със закъснител — работа, за която беше подготвен по време на стажа си в никеловите мини, — и взриви яхтата заедно с всички хонконгски сътрудници на борда. Докато наблюдаваше експлозията от малък скутер наблизо, забеляза, че човек от една съседна яхта пада във водата от взривната вълна. Даде си сметка, че властите няма да се разтревожат особено от смъртта на известен наркотрафикант, но биха задълбочили търсенията си, ако допълнителната жертва е виден и заможен човек, така че бързо измъкна изпадналия в несвяст човек от водата.

Когато уплашеният Мичъл Гоайет дойде на себе си, благодарността му беше нетипично голяма.

— Вие спасихте живота ми — кашляше той. — Ще ви възнаградя за това.

— По-добре ми дайте работа — отвърна Зак.

Смя се много на тази история след години, когато я припомни на Гоайет. Дори Гоайет призна, че случаят е смешен. По онова време важният човек отдавна беше започнал да уважава подривните таланти на някогашния миньор и отново и отново го наемаше за най-различни задачи. Знаеше обаче, че може да разчита на Зак единствено ако му плаща добре, затова винаги го държеше под око. От своя страна Зак пък обичаше самостоятелността си и макар да се разбираше с Гоайет и да се радваше на възнаграждението си, му се харесваше и да дразни богатия си и властен работодател.

Самолетът кацна на международното летище „Пиърсън“ в Торонто няколко минути преди разписанието. Зак надмогна влиянието от мартинитата, които бе изпил в салона на първа класа, и тръгна към бюрото за коли под наем. От щанда взе ключовете на четириместен седан и пое на юг, като се придържаше към западното крайбрежие на езерото Онтарио. Измина повече от сто километра по крайбрежната магистрала и излезе при знак НИАГАРА. На километър и половина под прочутия водопад мина по моста „Рейнбоу“ и на границата с щата Ню Йорк подаде на служителя фалшив канадски паспорт.

Остана му кратък път на юг до Бъфало. Стигна до градската аерогара достатъчно рано, за да хване спокойно полупразен самолет „Боинг 767“ до Вашингтон, този път с фалшива американска самоличност. По здрач самолетът мина над река Потомак и се насочи към националното летище „Рейгън“. Зак за първи път идваше в националната столица и затова, както си му е редът, разглеждаше забележителностите на града от таксито. Докато се любуваше на мигащите червени светлинни върху Монумента на Вашингтон, се запита дали Джордж би сметнал извисяващия се обелиск за абсурд.

Настани се в хотел „Мейфлауър“, прегледа папката, която му беше дал Гоайет, после слезе с асансьора до облицования с дървена ламперия ресторант на партера. Там откри спокойна ъглова маса, поръча си мартини и си погледна часовника. В седем без петнайсет слаб човек със занемарена брада дойде при масата му.