Клайв Къслър - Арктическо течение

Общественият интерес оказа голям натиск върху екипа от археолози и патоанатоми, които изследваха кораба и прибраха трупа. При денонощната си работа те разгадаха две важни загадки още преди тялото на Франклин да пристигне в Лондон и да бъде изложено в Уестминстърското абатство.

Макар че множество болести бяха допринесли за смъртта му на шейсет и една годишна възраст, учените установиха, че най-вероятно го е погубила туберкулозата, която лесно се прихваща в зимуващ кораб. Още по-интересно беше откритието защо голяма част от екипажа на „Еребус“ е полудяла. Въз основа на данни от корабния дневник, който Пит бе изпратил на британските власти, учените направиха тест с проба от рутения, открит в офицерската каюта. Изследването показа, че южноафриканската руда съдържа голямо количество живак. Когато била загрявана в кофи и легени върху печките, рудата отделяла токсични изпарения, които се натрупвали в камбуза и в каютите на екипажа. Както е наблюдавано и при други подобни случаи, след многомесечно въздействие отравянето с живак предизвикало неврологични поражения и психически отклонения.

Множеството съпътстващи трагични събития само увеличиха чара на историята и обществеността на тълпи се събираше да засвидетелства почитта си към Франклин. Вратите на Кензъл Грийн, старинното гробище в Западен Лондон, трябваше да се затворят в деня на погребението, след като трийсет хиляди души се струпаха около гроба.

Беше горещ и влажен летен ден, твърде различен от арктическите условия, при които беше умрял Франклин. Тегленият от коне лафет бавно се отдели от параклиса и пое по чакълената алея, всяка стъпка от копитата на расовите черни кобили отекваше силно. Дългата процесия бавно се отправи към един от изолираните участъци на гробищата, ограден от високи кестени, и спря пред отворения портал на семейна гробница. Един току-що изкопан гроб зееше празен до друг вечен дом с надпис „ЛЕЙДИ ДЖЕЙН ФРАНКЛИН, 1792-1875“.

Любимата съпруга на Франклин повече от всеки друг беше спомогнала за разкриване на участта на изгубената експедиция. С неуморни молби и много големи разходи тя сама бе екипирала поне пет експедиции. В преброждане на Арктика и опити да намерят съпруга й и корабите му по-ранните експедиции, заедно с мисиите, изпратени от британското правителство, се бяха провалили. Друг арктически изследовател, Франсис Макклинтък, накрая научава каква е била съдбата на Франклин. Като обикаля с парната яхта „Фокс“ за сметка на лейди Франклин, той попада на ценни следи и на една бележка на остров Кинг Уилям, в която се съобщава за смъртта на Франклин през 1847 г. и за изоставените от екипажите кораби.

Сто шейсет и осем години бяха изминали, откакто Джон Франклин бе целунал жена си за довиждане на брега на Темза, но сега двамата най-после се събраха отново.

Душата му би била щастлива и по още една причина. Фрегатата на Кралския флот, която взе ковчега му от „Еребус“, за да го върне в Англия, мина по по-дългия маршрут — през Беринговия проток към Тихия океан и след това през Панамския канал.

В смъртта, ако не в живота си, сър Франклин най-накрая бе прекосил Северозападния проход.

Пит гледаше разсеяно от прозореца на кабинета си към Потомак далече долу и умът му се носеше лениво като течението на реката.

Откакто се бе върнал от Арктика, настроението му беше предимно кисело, беше черноглед и разочарован. Ясно му беше, че това донякъде се дължи на нараняванията му. Раните му зарастваха добре и лекарите твърдяха, че скоро ще се оправи, но макар почти да нямаше болки, намалената му подвижност го дразнеше. Отдавна беше захвърлил патерицата, но от време на време се налагаше да си помага с бастун. Джордино беше облекчил нещата, като му намери бастун, в който имаше скрито шишенце текила. Лорън също се грижеше за него и при всеки удобен случай влизаше в ролята на Майка Тереза. Нещо обаче му пречеше да бъде щастлив.

Знаеше си, че е заради провала. Просто не беше свикнал с такъв развой на събитията. Търсенето на рутения беше изключително важно, а той бе останал с празни ръце. Имаше чувството, че е предал не само Лиза Лейн, а и всички хора на планетата. Не че вината беше негова, разбира се. Беше следвал следите, които бе открил. И всъщност се беше справил добре. Правителството вече бе разпратило опитни геолози да търсят рутений навсякъде, но близко срочните очаквания не бяха оптимистични.

Минералът просто не съществуваше в големи количества и по отношение на това Пит беше безсилен.