Клайв Къслър - Арктическо течение

Двеста и седемдесетте килограма сух лед бързо се превърнаха в газ в топлата тоалетна. Гоайет се препъваше в тъмното и усещаше студената влага в дробовете си при всяко поемане на дъх. Ставаше му все по-зле, но той опипом потърси ключа за осветлението с лявата си ръка и дръжката на вратата с дясната — и с ужас установи, че и двете ги няма. След като безуспешно се опита да открехне вратата с нокти, започна да удря по дебелото дърво с юмруци и да крещи за помощ. Закашля се, щом въздухът стана по-студен и по-тежък, и с внезапен пристъп на паника усети, че нещо е ужасно сбъркано.

Изминаха няколко минути, преди един от хоповете да чуе виковете му и да види, че вратата е залостена отвътре. Нужни бяха още двайсет минути, за да извикат работник по поддръжката, който да свали вратата от пантите. Събралата се тълпа се ужаси, когато след вдигналия се бял облак пара се видя безжизненото тяло на Гоайет, проснато до прага.

Чак след една седмица от бюрото на областния съдебен лекар във Ванкувър излязоха с бюлетин, в който се посочваше, че милиардерът е умрял от задушаване вследствие на погълната опасна доза въглероден двуокис.

— Има симптомите на задушаване с рудничен газ — сподели с журналистите един от ветераните патоанатоми. — Не съм виждал подобен случай от години.

Поне стотина представители на медиите, повече от половината от канадските средства за масово осведомяване, се блъскаха кой да застане по-напред на кея на бреговата охрана в Анкоридж, докато „Оток“ се приближаваше към пристанището. Големият ледоразбивач се движеше бавно и по този начин даваше възможност на фотографите да направят добри снимки на смачкания му нос и различните слоеве боя, преди накрая да спре зад катера „Мустанг“ на бреговата охрана.

Белият дом и Пентагонът този път не си загубиха времето в опит да разсеят враждебността между САЩ и Канада, загърбиха дипломатическите канали и направиха обръщение направо към обществеността. Веднага се появиха материали, в които се описваше ролята на „Оток“, маскиран като американски военен кораб, в унищожаването на канадския леден лагер. Имаше и големи, заснети от „Санта Фе“ цветни снимки на корпуса му, от които се виждаше сивият цвят на американска военна фрегата заедно с номера 54. Намери се дори и един свидетел, който твърдеше, че е видял посред нощ в сухия док в Куглуктук, собственост на Гоайет, да влиза сив кораб, който само след дни се появил пребоядисан в червено.

Печатът с особена радост правеше снимки на капитана и на екипажа на ледоразбивача, които веднага бяха поставени под въоръжена охрана и арестувани до по-нататъшното им екстрадиране. Бързо се пусна и слухът, че екипажът е признал разрушаването на ледения лагер, както и похищаването на екипажа на „Полярна зора“.

Капитан Мърдок и екипажът му разговаряха с журналистите, които с удивление научиха как са били похитени в Куглуктук и как почти не са загинали в шлепа. Роман и Стенсет поред отговориха на множество въпроси, докато накрая журналистите успяха някак да сглобят историите им. До часове десетки разследващи журналисти заминаха към предприятията „Тера Грийн“, за да разследват отблизо престъпната дейност на Мичъл Гоайет в Арктика.

Журналистите отдавна си бяха заминали, когато Пит слезе от кораба, подпираше се на патерица. Джордино вървеше до него и носеше два малки сака и дневника на „Еребус“. Щом стъпиха на кея, един тъмносив луксозен линкълн с матирани стъкла спря пред тях. Прозорецът отляво се свали съвсем малко и се видя късо подстриган човек, който ги гледаше, без да мига.

— Вицепрезидентът ви моли да се качите на задната седалка — каза шофьорът.

Пит и Джордино се спогледаха с притеснение, после Пит отвори задната врата, хвърли вътре патерицата и влезе, а Джордино мина от другата страна. Сандекър, с дебела пура в уста, ги изгледа от предната дясна седалка.

— Адмирале, каква приятна изненада — подметна Джордино. — Тъкмо се канехме да си вземем такси до летището.

— А пък аз се канех да ви поздравя, че сте оцелели, но може и да се въздържа — отвърна Сандекър.

— Приятно ни е да ви видим, адмирале — каза Пит сериозно. — Не очаквахме да се появите тук.

— Обещах и на Лорън, и на президента да ви върна вкъщи живи и здрави.

Кимна на шофьора и той подкара към международното летище на Анкоридж.

— На президента? — уточни Джордино.

— Да. Той превърна живота ми в ад, когато разбра, че „Нарвал“, с директора на НАМПД на борда, е изчезнал насред Северозападния проход.