Клайв Къслър - Арктическо течение

„Оток“ проби леда до „Блъдхаунд“ и големият кран я вдигна на задната палуба. В неотоплен склад под нея вече лежаха труповете на Клей Зак и наемниците му, завити с брезент.

Една бяла мечка наблюдаваше действията на хората от едно възвишение. Същата, която Джордино насмалко да събуди. Изправи се, изгледа ледоразбивача с досада, после се обърна и тръгна да си търси храна.

Скоро ледоразбивачът излезе в открито море и пое на запад. „Санта Фе“ го следваше невидима. Стенсет изобщо не подозираше, че докато напускаха канадските води, ги придружаваха още три американски подводници, а наблюдаващи самолети летяха високо в небето.

Мърдок и Стенсет се радваха на управлението на новия си кораб. Моряците от „Нарвал“ и „Полярна зора“ се справяха чудесно. Екипажът на ледоразбивача беше заключен под палубата и охраняван бдително от тюлените на „Санта Фе“ и командосите на Рик Роман.

Щом излязоха в открити води, Стенсет отиде при Пит, Джордино и Далгрен и още от вратата попита:

— Та ще ми кажете ли най-после какво пише в дневника на „Еребус“, или ще продължавате да ме измъчвате?

— Капитанът е прав — отсече Джордино. — Казвай, всички искаме да го чуем.

Пит сведе поглед към тома пред себе си. Дневникът на „Еребус“ не се бе повредил особено при експлозията на черния барут, само кожената подвързия с релеф на земното кълбо отпред беше леко обгорена.

Пит — превързаният му крак бе изпънат върху един сгъваем стол — бавно отвори на първата страница.

— Ще ни държиш в напрежение, така ли? — обади се Стенсет.

— Дай по същество, шефе — помоли Далгрен.

— Знаех си, че трябва да си седя с дневника в каютата — промърмори Пит.

После, под любопитните погледи на другите и прекъсван от безкрайните им въпроси, преразказа сбито съдържанието на дневника и отвори на последната бележка.

— „21 април 1848 година — зачете и им направи знак да млъкнат. — С голямо съжаление днес трябва да напусна «Еребус». Една част от екипажа все още е в маниакално състояние и представлява заплаха и за офицерите, и за останалите моряци. Подозирам, че се дължи на твърдото сребро, макар да не знам защо. С единайсет здрави мъже ще се отправя към «Терор» и там ще изчакаме пролетното размразяване. Дано Всевишният се смили над нас и над заболелите, които изоставяме. Капитан Джеймс Фицджеймс“.

— Твърдото сребро — повтори Джордино. — Това трябва да рутеният.

— Но защо би трябвало да подлуди хората? — зачуди се Далгрен.

— Няма никаква причина — отвърна Пит, — макар че един стар търсач ми разказа подобна история, за която обвинили рутения. Екипажът на „Еребус“ е страдал от отравяне с олово и ботулизъм вследствие на консервираните храни плюс скорбута, премръзванията и изпитанията от трите зими, прекарани на леда. Може да е било просто натрупване на фактори.

— Изглежда, е направил неподходящия избор, като е напуснал кораба — замислено каза Джордино.

— Така е — съгласи се Пит. — „Терор“ е бил смазан от леда и навярно са решили, че такава ще е съдбата и на „Еребус“, така че лесно може да се разберат основанията им да слязат на брега. Но „Еребус“ някак е останал заклещен в леда и по някое време явно е бил изхвърлен на сушата.

Върна се към дневника и прочете на глас записките от предишните седмици и месеци. Дневникът описваше покъртителна история: Фицджеймс описваше с вълнуващи подробности злополучния опит на Франклин да прекоси пролива Виктория в последните летни дни на 1846 година и как времето бързо се разваля и двата кораба се озовават заклещени в леда далече от сушата. С идването на втората арктическа зима Франклин се разболява и умира. Тъкмо по това време признаците на лудост започват да се проявяват у някои членове на екипажа. Любопитно, но на кораба побратим „Терор“ тези признаци отсъстват. Лудостта и неадекватното поведение сред екипажа на „Еребус“ нарастват и стигат дотам, че Фицджеймс е принуден да отведе останалите си здрави хора на „Терор“.

По-ранните записки в дневника бяха всекидневни и безинтересни и Пит пропусна някои страници, докато не попадна на по-дълга бележка, в която се говореше за твърдото сребро.

— Мисля, че тук се обяснява — тихо отбеляза той и всички го загледаха в очакване.

„27 август 1845 година. Координати 74,36,212 север, 92,17,432 запад. До остров Девън. Морето е спокойно, с парчета кръгъл лед, западен вятър със скорост пет възела. Пресичаме пролива Ланкастър пред «Терор». В 9 часа дежурният засича друг плавателен съд. В 11,00 часа ни приближава китоловният кораб «Гъвърнес Сара» от Кейптаун, Южна Африка, с капитан Емлин Браун. Браун съобщава, че съдът му е бил повреден от леда и е бил принуден да остане в пролива за няколко седмици, но вече е възстановен. Екипажът изпитва остър недостиг от провизии. Доставяме им един контейнер с брашно, двайсет килограма осолено свинско, малко консерви и 1/4 буре ром. Забелязваме, че много хора от екипажа на ГС се държат странно. В благодарност за провизиите капитан Браун ни подарява десет торби «твърдо сребро». Това е необикновена руда, добивана в Южна Африка, за която Браун твърди, че притежава отлични качества за поддържане на топлината. Екипажът на кораба е започнал да нагрява кофи с нея върху печката в камбуза.