Клайв Къслър - Арктическо течение

Сред съдовете на „Тера Грийн“ разследващите власти откриха и малък товарен кораб на име „Албърта“. Опитният екип от полицейски следователи доказа, че същият плавателен съд е блъснал катера на бреговата охрана „Харп“ в пролива Ланкастър с няколко променени букви в името си, за да стане „Атланта“. Също като екипажа на „Оток“, моряците, служили на „Албърта“, с готовност дадоха показания, че са действали по преките указания на Гоайет.

Когато умерено настроените кръгове възстановиха мнозинството си в канадското правителство, взаимоотношенията със САЩ бързо се затоплиха. „Полярна зора“ без много шум беше върнат на американците, а на екипажа му бяха изплатени компенсации. Забраната кораби под американски флаг да преминават през Северозападния проход бе премахната, а скоро след това бе подписано и стратегическо споразумение за сигурност. В името на съвместната сигурност, казваше се в споразумението, Канада гарантираше на американските военни плавателни съдове правото да преминават през Прохода когато поискат. За президента беше по-важно, че допуснаха САЩ до газовото находище в пролива Мелвил. Само за месеци към САЩ потекоха сериозни количества суровина, които бързо ограничиха ефекта от вдигането на цените на петрола.

Не така явно ФБР и канадската полиция отново прегледаха файловете си за Клей Зак. Без особена трудност успяха да свържат с него взрива в университета „Джордж Вашингтон“ и в арктическата база за добив на цинк, но останалите престъпления се откриваха по-трудно. Макар да имаше известни подозрения, връзката му със смъртта на Елизабет Финли във Виктория така и не бе доказана. Беше заподозрян обаче за редица други смъртни случаи сред известните опоненти на Мичъл Гоайет. Макар общината да го погреба в бедняшки гроб в гробището на Северен Ванкувър, действията му като убиец още дълги години щяха да занимават следователите.

Единственият сътрудник на Гоайет, който успешно се пребори с пороя от правни и медийни разследвания, беше министърът на природните ресурси Артър Джеймсън. Въпреки сериозното си участие в корупционните сделки Джеймсън излезе от скандала, колкото и да е странно, с обществено одобрение. Омразата към Гоайет беше толкова голяма, дори и след смъртта му, че престъпленията на Джеймсън бяха пренебрегнати заради доблестното му решение да даде сведения, които да изобличат магната.

Джеймсън се оттегли от министерския си пост, но веднага получи предложение да стане ректор на уважаван частен университет в Онтарио и му дадоха да чете лекции по етика. Уважението към него нарасна, така че скоро забравиха някогашните му прегрешения, а и той бързо свикна с по-скромния академичен живот. Единствено четирите му деца с удивление бяха подсетени за предишния му живот, когато, на трийсет и пет годишна възраст, получиха право да ползват вложения от по десет милиона долара в банки на Каймановите острови.

Самият Гоайет не получи особени симпатии и в смъртта си. Склонността му да дава подкупи, порочната му и алчна природа, както и пълното му пренебрежение към околната среда, му бяха спечелили всеобщо презрение. Същото отношение явно имаше и канадската полиция, която проведе съвсем повърхностно разследване за смъртта му. Служебните лица знаеха, че убиецът му трябва да се възвеличае, а обстоятелствата около смъртта му да се омаловажат. Общественият интерес към престъплението обаче скоро намаля, а във файловете на полицията се споменаха недостатъчно улики и толкова голям опис на врагове, че всичко отмина твърде скоро. Без да се шуми особено, смъртта на Мичъл Гоайет скоро се превърна в остарял случай, от който никой не се интересуваше кой знае колко.

Едно елитно флотско подразделение изнесе ковчега от тъмно дърво по стълбите на неокласическата англиканска катедрала и внимателно го положи върху украсен лафет от XIX век. Хвалебственото слово беше продължително, както е редно при кралските церемониални погребения, със задължителните изказвания от министър-председателя и принца на Уелс. Изявените чувства бяха приповдигнати и патриотични, но не особено лични — все пак Франклин бе починал преди сто и шейсет години.

Погребението на сър Джон Александър Франклин беше импозантен и внушителен спектакъл и в същото време и вълнуващо събитие. Откриването на тялото му на борда на „Еребус“ бе събудило носталгични чувства сред британците, у които се съживи споменът за славните дни, когато Уелингтън бе командвал сушата, а Нелсън — моретата. Подвизите на Франклин в Арктика, до голяма степен забравена историческа подробност за новите поколения, бяха поднесени в детайли на изведнъж очарованата общественост, която настойчиво искаше още.