Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Без да се колебае, Джордино поведе Пит напред. Оставиха стълбата до едно бюро, осветено от висяща над него лампа с шнурче вместо ключ. Останалата част от сградата беше празна, ако се изключеха няколкото прашни сандъка в единия ъгъл и голям контейнер в дъното.

— До тук беше лесно — отбеляза Пит. — Но не мисля, че можем да влезем в съседната сграда, без да се вдигне шум.

— Прав си, пазачът ни следеше много внимателно. Дали няма задна врата?

— Ами да проверим.

На бюрото имаше един дървен чук и Пит го взе и тръгна с Джордино. До товарната рампа имаше малка врата и излязоха през нея. Тихо се промъкнаха до задната част на тухлената сграда, но нямаше нито задна, нито странични врати. Щорите на всички прозорци бяха спуснати. Пит огледа прозорците на втория етаж. Махна на Джордино да го последва и двамата се върнаха в склада, за да обсъдят положението.

— Явно може да се влезе само през парадния вход — каза Ал Джордино.

— Всъщност мислех да опитам през втория етаж.

— През втория?

Пит посочи стълбата.

— Така и така я довлякохме дотук, можем и да я използваме. Доколкото видях, щорите на втория етаж не са спуснати. Ако успееш да им отвлечеш вниманието, ще вляза през някой от тях. И ще ги изненадаме отгоре.

— Винаги съм твърдял, че изненадата е хубаво нещо. Добре, отивам за стълбата.

Ал тръгна, а Пит подаде глава навън и се огледа. Спрелият зад съседната сграда камион май предлагаше подходяща възможност. Чу стъпките на Ал и се обърна — и изведнъж нещо друго привлече вниманието му.

— Какво ти стана? — попита Ал.

— Виж — отговори Пит и пристъпи към контейнера в дъното. По боядисаните му в камуфлажни цветове страни имаше черни нанесени с шаблон надписи: „Внимание! Експлозиви!“ А под тях — „Армия на САЩ“.

— Какво прави контейнер на армията ни тук, по дяволите? — възкликна Джордино.

— Не знам. Но знам със сигурност, че армията не знае къде е този контейнер.

Пит отиде до контейнера и отвори тежката му стоманена врата. Вътре имаше десетки дървени сандъчета със същите изписани по тях предупреждения. Едно от предните беше отворено. Вътре имаше пластмасови кутии с размерите на тухла. Пит извади една и вдигна капака. Видя правоъгълна пресовка от някакво почти прозрачно вещество.

— Пластичен експлозив? — попита Джордино.

— Не прилича на С-4, но трябва да е нещо подобно. Според мен е предостатъчно да вдигнем във въздуха цялото пристанище.

— Смяташ ли, че това ще ни помогне да отървем Зибиг?

— Предполагам — отговори Пит, затвори кутията и внимателно му я подаде. — Навън има един камион. Виж дали ще успееш да го взривиш.

— А ти?

Пит вдигна дървения чук.

— Аз ще ида да потропам на вратата.

Отначало Зибиг не се страхуваше, че ще го убият. Разбира се, изплаши се, когато му вързаха ръцете и го натикаха в някаква каюта, като непрекъснато го държаха на прицел. Но когато го изблъскаха на кея и го вкараха в някаква стара сграда, се притесни, въпреки че пазачите, високи и заплашителни, досега не го бяха тормозили.

След малко отвън спря кола и влязоха двама души, мъж и жена.

Пазачите изведнъж застанаха мирно и останаха така, докато двамата обсъждаха кораба и товара му с началника на пристанището. Зибиг малко се изненада, че всъщност като че ли жената командва.

След като свършиха работата си с началника, двамата се обърнаха към Зибиг.

— Значи ти си човекът, който е отговорен за кражбата на находките на Сюлейман Великолепни — изсъска Озден Челик с гневно презрение, на челото му запулсира издута вена. Беше със скъп костюм и на пръв поглед приличаше на бизнесмен. Обаче зачервените му очи говореха за лудост.

— Просто провеждахме предварителен оглед с разрешението на Истанбулския археологически музей — отговори Зибиг. — Задължени сме да предадем всички находки на държавата, което и възнамерявахме да направим, когато се върнем след две седмици в Истанбул.

— А кой е дал правото за собственост на музея? — попита Челик и лицето му се разкриви в злобна гримаса.

— За това трябва да питате турския министър на културата.

Челик не обърна внимание на казаното, а се приближи към голямата махагонова маса, на която бяха подредени извадените от водолазите на НАМПД находки. Жената застана до него и двамата ги заоглеждаха внимателно. В другия край на масата — прекалено далече, та Зибиг да различи надписа, беше монолитът на Гън.

— Според вас от кое време са корабните останки? — попита жената. Носеше черни панталони, лилав пуловер и грозни всекидневни обувки.