Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Така е. Не бих си и помислила, че много хора знаят, че последният дневник на Кичънър е изчезнал.

— Не е ли потънал заедно с него и кораба?

— Никой не знае. Обикновено е подвързвал дневниците си като книги, които отразяват една година. Записките му за 1916 година не са намерени, така че винаги се е предполагало, че са били с него на кораба.

— Какво смяташ за твърдението на господин Бейкър, че ИРА може да са потопили „Хампшир“?

— Това е едно от многото странни твърдения, обаче аз открих, че няма никакво историческо основание. Трудно е да се повярва, че крайцерът е плавал повече от половин година с бомба на борда. ИРА, или Ирландските доброволци, както са били известни по онова време, със сигурност не биха могли да знаят толкова отрано, че на борда ще се качи и лорд Кичънър. Всъщност те не са прекалено радикална група до Великденското въстание през април 1916 година. Дълго след като „Хампшир“ отплава от Белфаст. Още повече, че никога не са поемали отговорност за потопяването.

— Значи ще се наложи да продължим с ровенето — отбеляза Съмър и отвори поредната папка с документи на архиепископа.

Работиха още един час, преди купчините да изтънеят. Към края на папката, която преглеждаше, Съмър намери кратко писмо от епископа на Портсмут, което я заинтригува. Прочете го още веднъж, преди да го подаде на Джули.

— Виж какво открих.

— „Пакетът беше доставен и вестителят отпратен — прочете на глас Джули. — Обектът на интереса ни след 72 часа ще престане да ни създава грижи. Епископ Лауъри, Портсмутска епархия“.

Остави писмото на масата и погледна Съмър.

— Не виждам какво общо има.

— Погледни датата.

Джули се вторачи в горния край на писмото.

— Втори юни 1916 година. Три дни преди потъването на „Хампшир“ — отбеляза тя изненадано.

— Изглежда — каза тихо Съмър, — наистина е имало заговор.

След като излезе от библиотеката, Ридли Банистър прекоси парцела на двореца „Ламбет“ към малка тухлена сграда до жилищната част. Влезе през една безлична врата в препълнено помещение, където десетина мъже в униформи на охранители гледаха втренчено мониторите на видеокамери или работеха нещо на компютри. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на един мъж, седнал близо до входа, Банистър се отправи към кабинета в другия край и влезе през отворената му врата.

Мъж с орлов поглед и мазна коса седеше зад бюро и гледаше запис в реално време на компютърния екран — Джули и Съмър седнали в читалнята. Мъжът вдигна очи и го погледна разочаровано.

— Банистър, ето те и теб. Трябваше да се свържеш с мен преди пристигането на дамите. Сега си с разрушено прикритие.

— Съжалявам, приятелю, но тази сутрин в „Савой“ забравиха да ме събудят. Обаче искам да ти благодаря за самолетния билет. Радвам се, че този път си се сетил за първа класа.

Началникът на охраната на кентърбърийския архиепископ стисна презрително зъби.

— Прочисти ли папките, преди да им ги дадат?

— Джъдкинс, преглеждал съм тези документи и по-рано.

Лицето на началника почервеня.

— Беше ти заповядано да прегледаш и прочистиш документите.

— Заповядано? За заповед ли спомена? Да не би да съм мобилизиран в частната армия на архиепископа, и то без да съм разбрал?

В мига, когато се бяха срещнали, двамата бяха изпитали неприязън един към друг и с времето тези чувства само се засилиха. Обаче Джъдкинс беше определен да поддържа връзка с Банистър, затова и двамата не можеха да направят нищо. Археологът дразнеше Джъдкинс, но внимаваше да не прекрачи границата и да изложи на опасност договорните си отношения с Църквата.

— Ти си служител на архиепископа и ще изпълняваш неговите заповеди буквално — заяви началникът на охраната. Очите му святкаха яростно.

— Нищо подобно не съм — възрази Банистър. — Аз съм един прост наемник за разкриване на историческата истина. Може да е вярно, че архиепископът се възползва от време на време от моите услуги, но аз нямам задължението да „изпълнявам заповеди“, да се кланям или да правя реверанси пред почитаемия църковен княз.

Джъдкинс си замълча, но не отмести очи от Банистър, докато чакаше кръвното му да спадне. Когато лицето му най-накрая престана да червенее, той заговори направо:

— Макар че аз не бих го направил, архиепископът те избра да го съветваш за археологическите открития, особено в Близкия изток, които биха могли да окажат влияние върху съществуващата църковна доктрина. Този така наречен Опис и първоначалната му връзка с Църквата се смятат за особено чувствителен въпрос. Ние, искам да кажа архиепископът, трябва да знае защо тези изследователки от Кеймбридж се ровят в архива на архиепископ Дейвидсън и каква е опасността за Църквата.