Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

— Няма нищо. Благодаря, че сте потърсили.

Двете млади жени си избраха маса, разделиха си папките и започнаха да ги преглеждат.

— Май архиепископът е бил любител на писането на писма — отбеляза Съмър, впечатлена от обема на архива.

— Да, права си. Това е кореспонденцията му само за първата половина на 1916 година.

Докато се заемаше с първата папка, Съмър забеляза, че един мъж, който стоеше до ксерокса, събра някакви книги и се настани на масата точно зад нея. Носът й усети лъх на одеколон, малко мускусен, но въпреки това приятен. Стрелна поглед през рамо и забеляза, че мъжът носи на дясната си ръка пръстен с вид на антика.

Запрелиства писмата и откри, че повечето са сухи оценки на бюджета и политиката, предназначени за епископите във Великобритания, и техните подобни отговори. След час бяха прегледали двете купчини до половината.

— Ето писмо от Кичънър — внезапно каза Джули.

Съмър я погледна.

— Какво пише?

— Изглежда, това е отговор на писмото от архиепископа, защото е датирано само няколко дни по-късно. Късо е, така че ще ти го прочета:

„Ваше превъзходителство. Съжалявам, че не мога да изпълня неотдавнашната ви молба. Описът е документ с могъщи исторически последици и трябва да бъде представен на обществеността, когато в света отново настъпи мир. Страхувам се, че във ваше лице Църквата само би заровила Откровението, с цел да защити съществуващите геологически догми. Моля ви да оттеглите вашите подчинени, които неспирно ме преследват.

— Какъв ли ще е този опис? — зачуди се Съмър.

— Не зная, но очевидно Кичънър е имал екземпляр от него и го е смятал за важен.

— Явно и църквата.

Мъжът зад Съмър се изкашля, сякаш да си прочисти гърлото.

— Извинете, че ви подслушах, но Кичънър ли казахте? — попита с обезоръжаваща усмивка.

— Да — отговори Съмър. — Моята приятелка Джули пише биография на фелдмаршала.

— Казвам се Бейкър — излъга Ридли Банистър и в замяна научи имената на своите събеседнички. — Мога ли да ви подскажа, че по-добър източник за документите на лорд Кичънър е Имперският военен музей?

— Много мило от ваша страна, господин Бейкър, но аз вече щателно прерових техните материали.

— И какво ви води тук? — попита той. — Лично аз не бих могъл да си представя, че влиянието на един военен герой може да е кой знае колко голямо в Англиканската църква.

— Опитвам се да открия кореспонденцията, която е водил с Кентърбърийския архиепископ — обясни тя.

— О, да, това е най-точното място — съгласи се той с широка усмивка.

— А вие какво търсите? — попита Съмър.

— Дилетантски занимания. Проучвам няколко стари абатства, които са били разрушени по време на манастирската чистка в епохата на крал Хенри VIII. — Той вдигна една прашна книга със заглавие „Плановете на абатства в древна Англия“, после отново се обърна към Джули. — Открихте ли някакви нови тайни за Кичънър?

— Тази чест се пада на Съмър. Тя помогна да се докаже, че корабът, с който е потънал, може да се е взривил от заложена на борда бомба.

— „Хампшир“? — възкликна той. — Смятах за доказано, че се е блъснал в германска мина.

— Дупката от взрива показва, че ударната вълна е отвътре навън — обясни Съмър.

— Може би старите приказки, че ИРА са поставили бомба в кораба, са верни — замислено каза той.

— Знаете ли откъде са тръгнали?

— Да — отвърна Банистър. — В началото на 1916 „Хампшир“ е изпратен в Белфаст за основен ремонт. Някои смятат, че на борда е внесена бомба, взривена няколко месеца по-късно.

— Вие май знаете доста за „Хампшир“ — отбеляза Съмър.

— Аз съм просто маниак, обсебен от историята на Първата световна война — обясни Банистър. — Е, след това къде ще ви отведе вашето проучване?

— Ами ще отидем в Кент, за да прегледаме личния архив на Кичънър, съхраняван в имението Брум Парк — отговори Джули.

— Открихте ли последния му дневник?

Джули го погледна учудено.

— Винаги се е предполагало, че е изгубен.

В този миг Банистър си погледна часовника.

— Олеле, как лети времето! Жалко, но трябва да бягам. Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожици — продължи той, докато ставаше, и леко им се поклони — Пожелавам ви вашето търсене на исторически познания да даде обилни плодове.

Бързо занесе книгите си на библиотекарката, после им махна за сбогом и излезе от читалнята.

— Доста е симпатичен — призна с усмивка Джули.

— Да — съгласи се Съмър. — Със сигурност знае доста за Кичънър и „Хампшир“.