Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Бренди поклати глава.

— Не. Но не мога да си представя да съдържат нещо удивително точно от този период.

— Сигурно си прав. Как мислиш, кой ли е финансирал кражбата?

— Ха, сега започна да говориш като госпожица Елкин — отговори Бренди. — Наистина нищо не съм чул за станалото. Защо не попиташ Дебелака?

— О, да. Тъкмо той всъщност е причината да дойда. Получи ли амулетите от моя съдружник Джош?

— Да, заедно със съобщение да ги задържа, докато не разговаряме. — Бренди отиде в задната стаичка и се върна с малка кутия. Отвори я и извади два зелени каменни медальона. На всеки от тях беше изрязан овен.

— Хубава двойка еднакви амулети от епохата на Обетованата земя — каза Бренди. — От района на Тел Арад ли са?

— Да. Мой бивш студент ръководи разкопките там за един американски университет.

— Момчето може да си създаде неприятности, като ограбва официални разкопки.

— Наясно е с това. Обаче случаят е твърде необикновен. Момчето наистина е праволинейно като стрела. По недоглеждане започнал да копае в гроб и намерил няколко ценни артефакта. Всъщност са изкопали четири еднакви амулета. Единият замина за университета, а другият беше дарен на Израелския музей. Джош ми изпрати другите два като подарък, заради помощта, която му оказвах през годините в кариерата му.

Бренди смръщи чело и попита:

— И какво, искаш да ги продам?

Банистър се усмихна.

— О, не, приятелю. Макар да зная, че биха могли да докарат доста пари, всъщност нямам нужда от тях. Вземи единия и прави с него каквото искаш.

Очите на антикваря светнаха.

— О, това е наистина щедър подарък!

— През годините ти се оказа ценен приятел и може би ще имам нужда от твоята помощ и в бъдеще. Вземи го с моята благословия.

— Шалом, приятелю — отговори Бренди, докато разтърсваше ръката на английския археолог. — Мога ли да попитам какво ще правиш с другия амулет?

Банистър го вдигна и известно време го оглежда, после го пусна в джоба си.

— Ще го занеса на Дебелака.

— Мъдра идея — отбеляза Бренди. — Той може да плати някой долар повече.

Банистър му махна за довиждане и излезе, като се усмихваше. Наистина разчиташе на това, че Дебелака ще му плати за амулета добре — но с нещо много по-ценно от пари.

Джули Гудиър мина покрай две отдавна замлъкнали морски оръдия, които сочеха към Темза, и се изкачи по стъпалата към Имперския военен музей. Почитаната в цял свят институция в лондонския квартал Съдърк се помещаваше в тухлена сграда от деветнайсети век, първоначално изградена като приют за душевноболни. Известният със своята огромна сбирка от снимки, произведения на изкуството и военни артефакти от Първата и Втората световна война музей притежаваше и голяма колекция от документи, свързани с войните, и лични писма.

Джули се регистрира в главния атриум, качи се два етажа нагоре в асансьор с размерите на телефонна будка, след което трябваше да се качи и по стръмно стълбище, за да стигне до читалнята — впечатляващо кръгло помещение, разположено под високия централен купол.

Жена с кафява рокля и с вид на книжна мишка й се усмихна широко от заемното гише.

— Добро утро, госпожице Гудиър. Върна се за още една среща с лорд Кичънър?

— Здравей, Биатрис. Да, несвършващите тайни около фелдмаршала отново ме доведоха тук. Преди няколко дни се обадих да поръчам някои материали.

— Да видим дали са изпълнили поръчката — отговори Биатрис и влезе в хранилището за лични архиви. След малко се върна с натоварена с купчина кутии количка.

— Извадили са Бялата книга от разследването на потъването на НВК „Хампшир“ и военната кореспонденция на първия граф Кичънър от 1916 година — каза библиотекарката, докато взимаше картата на Джули и заемните бележки от документите, за да ги сложи в отделението с буквата Г. — Изпълнили са поръчката ти изцяло.

— Благодаря, Биатрис. Няма да се бавя много.

Отнесе документите в един тих ъгъл и започна да чете доклада на адмиралтейството за случилото се с „Хампшир“. Имаше много малко за четене всъщност. Тя беше виждала обвинения, отправени много скоро след случилото се от обитателите на Оркнейските острови, в които се твърдеше, че военният флот се колебаел дали да изпрати помощ при пострадалия кораб, след като получил съобщение за потъването му. Официалният доклад естествено прикриваше грешките на флота и отхвърляше слуховете, че корабът не е потънал от сблъсък с мина.

Кореспонденцията на Кичънър не хвърляше повече светлина върху станалото. Тя вече я беше чела и бе открила, че е съвсем обикновена. През 1916 г. Кичънър заема поста министър на войната и по-голямата част от официалната му кореспонденция отразяваше загрижеността му за нуждата от жива сила и набирането на доброволци за британската армия. Типично за тези писма беше едно, адресирано до министър-председателя, в което фелдмаршалът се оплакваше, че се отклоняват мъже от армията, за да работят в оръжейните заводи.