Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Капитанът с изненада видя, че това е жена — махаше им и крещеше нещо.

— Доближи ни, нищо не се чува — нареди капитанът на кормчията.

Мария се усмихна доволно, когато катерът на бреговата охрана се доближи на няколко метра от борда. Застанала на релинга, тя се извисяваше много над малкия плавателен съд и гледаше право към мостика.

— Помощ! — изкрещя тя на двамата гранични полицаи, които стояха на крилата на мостика.

И без да изчака отговор, вдигна малката раница, която бе оставила в краката си, и я запрати през релинга.

Хвърлянето беше почти съвършено. Раницата полетя към единия от полицаите и той успя да я улови във въздуха. Мария изчака секунда, за да се увери, че полицаят ще я отвори, а след това се хвърли по очи на палубата и покри главата си с ръце.

Експлозията освети нощното небе в оранжево, а след блясъка се понесе дълбок тътен. Мария изчака отломките да престанат да падат и едва тогава надникна през релинга. Мостикът на катера беше отнесен. Взривът беше срутил цялата надстройка и бе помел всички на нея. Пушек се извиваше към небето, тук-там проблясваха пламъци. По палубата оглушали и обгорени моряци се опитваха да се изправят.

— Сега! — изкрещя Мария.

Еничарите изскочиха и откриха огън по замаяните моряци на катера. Стрелбата не продължи дълго, защото морякът зад 30-милиметровата картечница на катера беше улучен първи, после паднаха и моряците от групата, която се беше приготвила да се качи на танкера. Неколцина от мъжете все пак успяха да се съвземат и започнаха да отговарят на стрелбата. Обаче бяха принудени да стрелят под невъзможен ъгъл, което ги лишаваше от прикритие. След няколко минути и те бяха повалени и палубата на катера се покри с мъртви и ранени.

Мария нареди на стрелците да прекратят огъня, след това каза нещо в една малка мобилна радиостанция. След секунди яхтата приближи патрулния катер, застана успоредно с него и започна предпазливо да го избутва към борда на танкера. Бяха нужни само няколко подбутвания. Катерът започна да се блъска в борда на танкера и тъй като двигателят му не работеше, скоро започна да изостава.

Яхтата също намали, като продължаваше да притиска катера към борда на „Даян“, но постепенно го изпревари, докато килът на танкера не се извиси над тях. Яхтата изчака, докато носът на катера не се озова точно зад него, и го блъсна с пълна тяга. Чу се приглушен трясък, когато огромният бронзов винт удари корпуса на патрулния катер.

Чуха се само няколко слаби писъка. След секунди катерът изчезна, сякаш никога не беше съществувал.

След два часа плаване с висока скорост и то през нощта, физическата и психическата умора започнаха да тежат на Пит. Бяха минали през центъра на Мраморно море, където излязоха по-големи вълни, които на всеки няколко секунди запращаха „Куршум“ във въздуха. Ласло най-сетне беше успял да успокои стомаха си, но продължаваше да седи вкопчен в седалката.

Надеждите им пораснаха, когато чуха повикванията на патрулния катер на бреговата охрана по международния канал за бедствия.

— Мисля, че викат „Даян“ — каза Джордино и увеличи звука на високочестотното радио, за да го чуват по-добре над рева на двигателите.

Следващите няколко минути слушаха внимателно повтарящите се повиквания, които обаче оставаха без отговор. После радиото изведнъж млъкна. След няколко минути Джордино забеляза нещо да проблясва на хоризонта.

— Видя ли? — попита Пит. И той го беше забелязал. — Да, нещо като светкавица право пред нас.

— На мен ми заприлича на огнено кълбо.

— Взрив? — попита Ласло.

— Не знам. Стори ми се доста малко, за да е от експлозия, но сме твърде далече, за да може да се каже със сигурност.

— Може би са на около десет мили пред нас — каза Джордино и се вторачи в навигационния екран, където в горния край на електронната карта се виждаше входът на Босфора. — Което значи, че са много близо до Истанбул.

— И освен това значи, че все още изоставаме с петнайсетина минути — отбеляза Пит.

Възцари се мълчание подобно на това по международния канал за бедствия. Пит, също като другарите си, можеше само да предполага, че турските власти не са успели да спрат танкера. Сега зависеше от тях да предотвратят катастрофалния взрив, който можеше да убие стотици хиляди. Обаче какво можеха да се надяват да направят?

Прогони тази мисъл от главата си. Може и да не успееха, но бяха длъжни да направят всичко по силите си.