Клайв Къслър - Залезът на полумесеца

Скоро тесният пролив се разшири във водите на Мраморно море и Пит малко се отпусна, защото сега разполагаше с повече простор за маневри. Когато заобиколиха северния нос на острова, дал името на морето, вниманието му беше привлечено от спокойния глас на Руди Гън, който се понесе от радиостанцията.

— „Егейски изследовател“ вика „Куршум“.

— „Куршум“ слуша. Руди, какво имаш за мен? — отговори Пит в микрофона.

— Потвърждавам предположението ти. Хайрам откри една скорошна сателитна снимка, на която се вижда въпросният съд да влиза в Дарданелите.

— В колко часа?

— В двайсет и три часа местно време — отговори Гън.

— Може би трябва да звъннеш на Сандекър.

— Вече звъннах. Каза, че ще говори с някои хора там.

— По-добре да побърза. Нямаме много време.

— Внимавай и се пазете. Край.

— Да се надяваме, че Челик не е купил турския флот и бреговата охрана — измърмори Джордино.

Пит се запита докъде ли се простират корупционните възможности на Челик, после хвърли поглед на навигационния екран и забеляза, че сега, след като голяма част от горивото беше изразходвана, „Куршум“ плава с четирийсет и седем възела.

— Можем ли да ги настигнем, ако се наложи? — попита Ласло.

Пит си погледна часовника. Беше четири сутринта. Една бърза сметка показа, че ако двата плавателни съда продължават да се движат с максимална скорост, ще наближат Истанбул след около час.

— Да — отвърна той.

Обаче знаеше, че ще е на косъм. Много тънък косъм.

„Този път няма да има втори Ерусалим“, каза си Мария. Работеше под ярката светлина на палубните прожектори и поставяше капсул-детонатори в блокчетата пластичен експлозив. След това ги свърза с отделни взриватели с часовников механизъм. Погледна си часовника, изправи се и се взря над носа на кораба. Отпред се виждаше килим от мигащи бели точици, прострян под омарата на нощното небе. Светлините на Истанбул бяха на по-малко от десет мили пред тях. Тя коленичи на палубата и нагласи всички часовникови механизми на два часа закъснение.

След това постави взривателите в малка кутия и се спусна в откритата част на резервоара откъм левия борд. Подът на трюма беше покрит плътно със сандъци, пълни с чували амониева селитра, и тя трябваше да се промъква странично и на зигзаг между тях, докато стигне центъра, при дървените сандъчета с хиляда и триста килограма октоген. Пъхна един от взривателите дълбоко в средата на едно от тях, след това още четири взривателя в близките сандъци с амониева селитра. После отиде в резервоара откъм десния борд и повтори същата процедура с останалите взриватели, като се погрижи да ги скрие добре.

Тъкмо се качваше на мостика, когато мобилният й телефон започна да звъни. Не се изненада, като видя, че се обажда брат й.

— Озден, много рано си станал — каза тя вместо поздрав.

— На път съм за офиса, за да видя събитието лично.

— Не стой близо до прозореца. Взривът ще е невъобразимо силен.

Той се изкиска.

— Сигурен съм, че този път няма да има изненади. По план ли върви всичко?

— Да, действаме според плана. Светлините на Истанбул вече се виждат. Подготвих всичко за след по-малко от два часа.

— Чудесно. Яхтата е на път. Скоро ще се срещнете. Ще дойдеш ли при мен?

— Не. Мисля, че е по-добре да изчезна за известно време заедно с екипа. Ще откараме „Султана“ в Гърция и ще я оставим там. Обаче ще се върна навреме за изборите.

— Мария, часът наближава. Скоро ще се насладим на плодовете на усърдните си усилия. Довиждане, сестро.

— Довиждане, Озден.

Затвори телефона и се замисли за странните им отношения. Бяха израснали заедно на самотен гръцки остров и от малки бяха близки, като близостта им се усили след смъртта на майка им, починала още млада. Взискателният им баща имаше големи очаквания и за двамата, но винаги се беше отнасял към Озден като към бъдещ владетел. Може би затова тя винаги бе по-коравата от двамата и май за баща им беше по-скоро втори син, отколкото дъщеря. Дори сега, когато брат й отиваше да се настани в богаташкия си кабинет, тя командваше кораба и беше водач на мисията. Мария винаги водеше сраженията в сенките, докато брат й стоеше на авансцената. Но тя нямаше нищо против, защото знаеше, че без нея Озден е едно голямо нищо.

Докато стоеше на мостика и гледаше над широкия нос на танкера, почувства, че сега тя е човекът с власт. Щеше да се наслади на всяка секунда от това състояние.

Обаче бронята й леко се пропука, когато корабната радиостанция изпращя и се чу глас: