Клайв Къслър - Изгубената империя

— Казали са на някого какво са намерили.

— И то е било нещо, свързано с „Офелия“. Или с кораба със заличеното име.

— И в двата случая, ако въпросният кораб е потънал близо до Чумбе, водата щеше да изхвърли много от артефактите на брега. След всеки мусон в пясъка щяха да остават куп такива, очакващи да ги намери някой с хилка за тенис на маса.

— Така е — съгласи се Сам. — Има обаче хора, които намират разни неща, но не споменават на никого за това. Прибират се у дома и си ги слагат за сувенир над камината. Така правят болшинството: откриват нещо, полагат неособено усърдни усилия да го идентифицират и ако не се окаже нещо особено ценно, си го пазят просто за спомен: „Нашата седмица в Занзибар“.

— Това е много сериозно, Сам.

— Току-що се сетих още нещо: Ривера спомена, че издирват „Офелия“ от седем години.

— Откогато са първите нещастни случаи.

— Именно. Ще се обадя на Руб. Трябва да проверим колко грижливо си водят документацията танзанийските имиграционни и митнически служби.

Сам изложи молбата си на Руб Хейуд, който беше скептично настроен, но готов да помогне:

— Значи според вас Ривера е бил в Занзибар по времето на тези смъртни случаи?

— Струва си да проверим. Дори според архивите да не е бил тук всеки път, може да е пътувал под друго име.

— Ще направя справка. Но не очаквайте кой знае какво.

Сам му благодари и прекъсна връзката.

След няколко минути на вратата се почука. Мис Килембе надникна вътре:

— Имате ли нужда от нещо?

Те й благодариха и отказаха. Тя тъкмо понечи да затвори, когато Сам я попита:

— Мис Килембе, откога работите в библиотеката?

— От трийсет години.

— А в района?

— Откакто се помня. Родена съм във Фумба, на Занзибар.

— Търсим всичко, свързано с кораб на име „Офелия“. Познато ли ви е това име?

Мис Килембе сбърчи вежди и се замисли. След десетина секунди каза:

— Предполагам, че вече сте били в „Блейлок“?

— „Блейлок“ ли?

— Музеят „Блейлок“ в Багамойо. Там има графитна скица на кораб. Ако паметта не ме лъже, казва се точно „Офелия“.

Багамойо

От двата леснодостъпни града в Занзибар, Дар ес Салаам и Багамойо, вторият беше любимият на Сам и Реми. С население от трийсет хиляди души, той съчетаваше в себе си традиционната и колониалната африканска история, без шумотевицата на големия град, характерна за двумилионния Дар ес Салаам.

Основан от оманските номади в края на 18-и век, Багамойо е бил дом на арабски и индийски търговци на слонова кост и сол, християнски мисионери, търговци на роби, ловци на едър дивеч и откриватели, запътили се към Морогоро, езерото Танганайка и Усамбара.

— Ето нещо, което не знаехме — каза Реми, която четеше пътеводителя, докато Сам шофираше. — „През целия си престой в Африка Дейвид Ливингстън ни веднъж не посетил Багамойо, не и жив. След смъртта му обаче пренесли тленните му останки в града и ги положили в кулата на Старата църква, известна днес като Кулата на Ливингстън. Там където изчакали прилива, за да отнесат тялото в Занзибар“.

— Интересно — отвърна Сам. — Винаги съм мислел, че е използвал Багамойо за отправна точка, като всички останали. Добре, вече сме в покрайнините. Къде каза мис Килембе, че се намира музеят?

Реми извади листчето с бележки от пътеводителя и прочете:

— На две преки от boma , старият германски форт.

— Кой по-точно? Струва ми се, че в пътеводителя имаше отбелязани два.

Реми обърна листчето.

— Само това пише. Явно ще трябва да проверим и двата.

Откриха първия на няколкостотин метра на север от три от най-големите туристически атракции на Багамойо: фермата за крокодили, руините на Каоле и петстотингодишния баобаб. Спряха на черния път пред полуразрушения варосан форт и слязоха от колата. Едно момче, водещо магаренце на връв, се усмихна широко и поздрави: „Jambo. Habari gani?“ „Здравейте, как сте“?

Със запъване, Сам отговори:

— Nzuri. Unasema kiingereza?

— Да, говоря малко английски.

— Търсим музея „Блейлок“.

— А, да, Къщата на лудия.

— Не, не, музея „Блейлок“.

— Същото. Другата boma . Един километър нагоре. Знаете Кръста на Ливингстън?

— Да. Asante sana — отговори Сам.

— Няма защо. Чао-чао.

И като изцъка с език на магарето, момчето продължи по пътя си.

— Усъвършенстваш суахили — поздрави го Реми.

— Само не ме карай да поръчвам храна. Резултатът няма да ти хареса.

— Какво ли искаше да каже с „Къщата на лудия“?