Клайв Къслър - Изгубената империя

След обичайната размяна на любезности мис Килембе ги разведе из сградата, като накрая стигнаха до третия етаж и справочния отдел.

Декорът беше смесица от стар колониален и традиционен африкански стил: тъмни мебели и ламперия, грейнали от десетилетия излъскване и заобиколени от многоцветни предмети на танзанийското изкуство. С изключение на няколко служители на библиотеката, сградата беше празна.

— Днес е празник на университета — обясни мис Килембе.

— Съжаляваме — извини се Сам, — мислехме, че…

— О, не, не. За служителите е обичаен работен ден. В интерес на истината, избрахте идеален момент за посещението си. Ще мога лично да ви помогна.

— Не искаме да се натрапваме — каза Реми, — убедена съм, че имате и друга…

Мис Килембе се усмихна широко.

— Ни най-малко. Чела съм за някои от вашите начинания, при това с голямо удоволствие. Разбира се, всичко, за което говорим тук, ще си остане между нас. — Тя докосна в пръст устните си и намигна. — Елате, отделила съм ви една тиха стая за работа.

Последваха я и се озоваха в стая със стъклени стени, в средата на която имаше дълга маса от орехово дърво и два тапицирани стола. Пред всеки от столовете имаше по един компютър „Apple Mac“.

Мис Килембе забеляза изненадата им и се усмихна.

— Преди три години гости ни беше мистър Стив Джобс. Видя, че имаме много малко компютри и все стари, и ни направи щедро дарение. Сега имаме четирийсет от тези прекрасни машини. И широколентов интернет! А сега ви оставям да се подготвите за работа. Ще ви донеса кафе. Осигурила съм ви достъп до каталозите. В електронен вид са вкарани повечето материали докъм 1970-а година.

Останалите се намират в архивите в сутерена. Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще ви го донеса. Е, наслука!

Мис Килембе излезе и затвори вратата след себе си.

— Откъде да започнем? — почуди се Сам на глас.

— Да видим докъде е стигнала Селма.

Сам кликна два пъти на иконката Chat и написа адреса на Селма. Камерата светна в зелено и след десет секунди на екрана се появи лицето й.

— Къде сте? — попита тя.

— В Университета на Дар ес Салаам.

Пийт и Уенди, които седяха на бюрото зад Селма, им помахаха.

— Готвим се да се поразровим — каза Реми. — Имате ли нещо за нас?

— Тъкмо приключваме последното търсене.

Пийт натисна няколко клавиша на един компютър и рече:

— Пращам ти го, Селма.

Сам и Реми гледаха как Селма разглежда документа. Очите й се стрелкаха по екрана.

— Тук няма кой знае какво — каза тя накрая. — Проверихме всички бази с данни за големи потънали кораби и открихме само осемнайсет места около Занзибар. Разширихме мрежата с осемдесет километра във всички посоки. От всичките осемнайсет успяхме да идентифицираме четиринайсет и от тях само едно едва-едва се доближава до предполагаемата времева рамка на „Офелия“.

— Продължавай.

— Става дума за „Глазгоу“. Поръчан бил през 1877 година, след като султанът на Занзибар изгубил „флота“ си в буря през 1872-а. Корабът бил доставен през лятото на 1878 година, но султанът не бил впечатлен и го оставил на котва чак до англо-занзибарската война през 1896-а, когато британците го потопили. През 1912 година една компания за морски скрап извадила почти всичко без скелета на корпуса, но повечето парчета изхвърлили в морето. През седемдесетте години на мястото намерили двигателя, оста на пропелера, съдове и няколко петкилограмови снаряда.

— Къде е това място? — попита Реми.

— На около двеста метра от брега на Стоун Таун. Били сте съвсем близо онази вечер в ресторанта.

— Значи на двайсет и четири километра по права линия от мястото, на което намерихме камбаната на „Офелия“ — отбеляза Сам. — Задраскваме „Глазгоу“. Нещо друго?

— Четири от потъналите кораби в базата данни остават неидентифицирани. Единият се намира в река Пангани на петдесет и шест километра на север; два — в залива Танга на осемдесет километра на север; а последният лежи близо до остров Бонгойо в залива Мсасани на Дар ес Салаам. Доколкото разбирам, нито един от тях не се намира на дълбочина над десет метра.

— При това десет метра прозрачна вода — додаде Сам. — Ще разпитаме в магазините за водолазна екипировка. Най-вероятно някой вече ги е намерил, но не си е направил труда да съобщи. Сигурно ги приемат просто като интересни места за гмуркане.

— Съжалявам, че ви посрещнах с празни ръце — каза Селма.

— Не е така; важно е и да изключваме възможности, също колкото и да включваме — напомни й Реми.