Клайв Къслър - Изгубената империя

— Виждам поляната — каза Ночтли, взирайки се през бинокъла. — Там има нещо.

— Какво?

— Виж сам.

Подаде бинокъла на Ицли, който фокусира върху поляната. На средата на черния път имаше дървен сандък, а до него — картонена табелка.

— Пише нещо — промърмори Ривера и нагласи увеличението. — Que madres… 4 4 Que madres…? (исп.) — Какво, мамка му…? — Бел.ред.

— Какво е? Какво пише? — нетърпеливо попита Ночтли.

— „Весела Коледа.“

Ицли подкара напред между дърветата, мина през канавката и се качи на поляната. Спря джипа и отиде до сандъка. Подритна го с крак; беше празен. Отскубна табелката и я обърна. На гърба с печатни букви беше написано:

„ДА СЕ СРЕЩНЕМ ДА ПОГОВОРИМ ЗА КАМБАНИ.

ИГРИЩЕ ЗА КРИКЕТ, НИЕРЕРЕ РОУД, ПЕЙКАТА В ЮГОЗАПАДНИЯ ЪГЪЛ.

16:00“

Занзибар

Сам видя Ицли Ривера да се приближава между дърветата около паркинга от северната страна на игрището. Зад него на изток през паркинга вървеше друг мъж, но не можеше да види лицето му. Целенасочената му походка обаче ясно го открояваше. Това ще да е Ночтли.

На самото игрище вървеше юношески мач. Целият парк ехтеше от смях и викове. Ривера мина по пътеката от западната страна на игрището и спря пред пейката на Сам.

— Дошъл сте сам — отбеляза мексиканецът.

Когато видя Ривера толкова отблизо и на дневна светлина, Сам веднага си промени преценката за него. Макар да не се беше съмнявал, че си има работа с жилав и неустрашим мъж, острите черти на лицето му и стегнатите мускули предполагаха жестока суровост. Черните му очи гледаха Сам безстрастно: изражение, което надали често се променяше, независимо дали Ривера ядеше сандвич, или убиваше някого.

— Седнете — учтиво го покани Сам, въпреки че потръпна от страх. Имаше чувството, че храни с ръка голяма бяла акула.

Ривера седна.

— Поканихте ме на среща — каза той.

Сам не отговори. Гледаше мача. След една минута Ривера наруши мълчанието:

— Забавен беше този номер със сандъка.

— Нещо ми подсказва, че не ви е било толкова смешно.

— Така е. Къде е съпругата ви, мистър Фарго?

— Има работа. Можете да дадете знак на приятеля си да спре да обикаля. Няма да я намери.

Ривера помисли няколко секунди, после вдигна ръка от облегалката на пейката и я сви в юмрук. Ночтли спря.

— Да поговорим за нашия проблем — рече Сам.

— И какъв е според вас той?

— Мислите си, че имаме нещо, което искате.

— Кажете ми точно: какво си мислите вие, че имате?

Сам се изправи.

— Обичам словесните двубои, но днес не съм в настроение.

— Добре, добре. Седнете, моля ви.

Сам седна.

— Хората, за които работя, търсят един потънал кораб. Смятаме, че е някъде тук — каза Ривера.

— Как се казва?

— „Офелия“.

— Разкажете ми повече.

— Пътнически параход. Твърди се, че е потънал в тези води през 70-те години на 19-и век.

— Това ли е всичко, което знаете за него?

— В общи линии.

— Откога го търсите?

— От седем години.

— Активно?

— Да, активно.

— В и около Занзибар?

— Разбира се.

— Предполагам, че имате опит в тези неща, иначе нямаше да ви наемат.

— Да, имам опит.

— Хората, за които работите… какъв е по-конкретно техният интерес?

— Предпочитам да не говоря по въпроса.

— Нещо с парична стойност, предполагам? — продължи Сам. — Нещо, което „Офелия“ е превозвал, когато е потънал?

— Добро предположение.

— И смятате, че каквото и да сме намерили, е на „Офелия“?

— Възложителите ми биха искали да проверя тази възможност.

Сам кимна замислено. През последните минути се опитваше да накара Ривера да се издаде, да каже нещо, което двамата с Реми да могат да използват в собственото си разследване.

— Явно е нещо много ценно — отбеляза той. — Да подкупите капитан на танзанийски военен катер да ни сплаши, да ни наблюдавате, а после, когато падне нощта, да се промъкнете в лагуната и да се качите на лодката ни с извадени ножове…

Тези думи хванаха Ривера неподготвен. Той си по дълбоко въздух и издиша объркано.

— Всичко видяхме — продължи Сам.

— Откъде?

— Има ли значение?

— Всъщност не. Приемете извинението ми. Приятелите ми са бивши военни. Някои навици трудно се пречупват. Увлякоха се във вълнението си. Вече ги смъмрих.

— И тримата?

— Да.

Разбира се, Сам не се върза на самопризнанието на Ривера, но каза:

— Добре. Какъв е планът ви? Да откраднете каквото си мислите, че сме намерили ли?

— Засега не знаем какво сте намерили.