Клайв Къслър - Кралството

— Не сте в униформа. Моля, не ми казвайте, че се боите от непалските военни патрули.

Жу се позасмя.

— Не. Хората ми със сигурност щяха да се зарадват да пострелят, но се съмнявам, че началниците ми биха одобрили, че съм прекосил границата, без да уважа каналния ред.

— Вие ни повикахте — каза Ръсел. — Защо?

— Трябва да обсъдим разрешителните, които ми поискахте.

— И които вече платихме — уточни Марджъри.

— Въпрос на израз. Районът, в който искате да влезете, се охранява строго…

— Цял Китай се охранява строго — отбеляза Ръсел.

— Само част от района, през който искате да преминете, е под мое командване.

— Това никога не е било проблем в миналото.

— Нещата се променят.

— Цедите ни за още пари! — изрече тихо Марджъри. Лицето й не издаваше какво мисли, но очите й бяха присвити.

— Не зная този израз.

— Подкуп.

Полковник Жу се намръщи.

— Това не е справедливо. Истината е, че сте прави: вече ми платихте. За нещастие, преструктурирането на ресора ми ме остави с повече усти за хранене, ако ме разбирате. Ако не ги нахраня, ще се разприказват пред неподходящи хора.

— Може би трябва да говорим с тях, вместо с вас — намеси се Ръсел.

— Заповядайте. Имате ли обаче време за това? Доколкото помня, отне ви осем месеца да ме намерите. Желаете ли да започнете отново? С мен извадихте късмет. Следващия път може да се окажете в затвора за шпионаж. Всъщност, това може да се случи още сега.

— Играете опасна игра, полковник! — процеди Марджъри.

— Не по-опасна от нелегално преминаване в китайска територия.

— И не по-опасна от това хората ви да не ни претърсят за оръжие.

Жу присви очи, хвърли поглед към вратата, а след това към близнаците.

— Не бихте посмели.

— Тя би — заяви Ръсел. — Както и аз. Можете да се обзаложите, ако искате. Но не и тази вечер. Полковник, ако знаехте кои сме, щяхте да се замислите дали да ни изнудвате.

— Може да не знам имената ви, но знам що за стока сте и имам предчувствие какво преследвате.

Ръсел попита:

— Колко искате, за да нахраните тези допълнителни усти?

— Двайсет хиляди. Евро, не долара.

Ръсел и Марджъри се изправиха. Ръсел каза:

— Ще ги имате преди края на деня. Ще се свържем с вас, когато сме готови да преминем.

Досещаше се, че е доста високо в планината — студеният нощен въздух, липсата на шум от коли и потракването на звънчетата на якове наблизо го показваха недвусмислено. Сложиха му превръзка на очите, още щом го натикаха в микробуса и той нямаше как да знае колко далеч от Катманду са го отвели. На десет километра или на сто… Но това нямаше значение. Извън долината, където се намираше градът, планините можеха да погълнат безследно всеки човек — и многократно точно това се бе случвало. Клисури, пещери, ледникови пукнатини, падини… милион места, където да се скриеш или да умреш.

Подът и стените бяха направени от груби талпи, както и мястото, където лежеше. Дюшекът му беше пълен със слама и смътно миришеше на тор. Печката беше стара, предполагаше той, от начина, по който кюнецът тропаше, всеки път, когато идваха за да напалят огъня. От време на време, в острия мирис на дим се долавяха леки следи от запалителна течност, каквато използваха планинарите.

Държаха го в изоставена планинска колиба, която е служила за почивки по време на преход. Беше достатъчно далеч от обичайните маршрути, за да не я посещава никой.

Хората, които го отвлякоха, бяха изрекли по-малко от двайсетина думи, откакто го хванаха. Предимно груби команди на лош английски: „седни, стани, яж, тоалетна…“ Само че на втория ден дочу част от разговор през стената на колибата — въпреки че не владееше непалски, знаеше достатъчно, за да разпознае езика. Бяха го отвлекли местни. Само че кой? Терористи или партизани? Не познаваше нито една такава група в Непал. Дали не го бяха отвлекли за откуп? Едва ли. Досега не го бяха карали да записва съобщения или да пише писма за откуп. Нито пък се бяха отнасяли зле с него. Хранеха го редовно, даваха му вода, а спалният му чувал бе добре пригоден за минусовите температури. Бяха твърди, ала не груби с него. Отново се зачуди — кой и защо?

Досега бяха направили само една голяма грешка: макар да вързаха китките му с нещо, подобно на катераческо въже, не провериха дали в колибата има остри ръбове. Той набързо откри четири. Краката на нара, всеки от които стърчеше с по около десет сантиметра над матрака. По грубо обработеното дърво не беше минавала шкурка. Не бе като остриета на трион, но като за начало ставаше.