Клайв Къслър - Кралството

— А сега какво? — попита Реми.

— Няма да бърникам по бушоните.

Той свали фенерчето от таблото към основната плоча, след това вляво към контакта, където откри електромер. Отвори го и изключи главното захранване.

— Ако Кинг няма генератор или резервни батерии някъде наоколо, това би трябвало да свърши работа — каза Сам.

Върнаха се към предната врата. Реми провери на айфона си за безжична мрежа. Нямаше.

— Чисто е — каза тя.

— Да видим какво крие Чарли Кинг.

Когато влязоха, Реми пое право към деванагарския пергамент.

— Сам, може ли да ми дадеш фотоапарата?

Сам бръкна в кожената торба, която стоеше на близкия стол, и й подаде фотоапарата „Canon G10“. Тя започна да снима. Когато приключи, се упъти към следващата витрина.

— Защо да не документираме всичко.

Сам кимна. Той обходи с поглед библиотеките с ръце на хълбоците. Направи бърза сметка наум: имаше около петстотин-шестстотин книги.

— Аз ще прелиствам.

Бързо стана ясно, че на когото и да бе платил Кинг да почисти къщата, този човек не бе обърнал внимание на рафтовете с книги — гърбовете им бяха чисти, но отгоре ги покриваше дебел слой прах. Преди да свали всяка книга, Сам я разглеждаше за отпечатъци. Нито една от тях не изглеждаше четена поне от десетилетие.

След два часа и стотина кихания те върнаха и последната книга на мястото й. Реми, която час по-рано беше приключила със снимките на витрините, помогна с последните стотина тома.

— Нищо — рече Сам, отстъпвайки от рафта, докато бършеше длани в крачолите си. — А ти?

— Не. Макар че попаднах на нещо интересно в една от библиотеките.

Тя включи фотоапарата, намери нужната снимка и я показа на Сам.

— Какви са тези неща? — попита Сам.

— Още не бих се обзаложила, но мисля, че са парчета от щраусови черупки.

— А гравюрата? Език ли е? Изобразително изкуство?

— Не знам. Но ги извадих и ги снимах.

— И защо е важно?

— Конкретно за нас, вероятно не е. Но в по-общ контекст… — Реми сви рамене. — Може би е много важно. През 1999 г. — обясни Реми, екип френски археолози открили скривалище с двеста и седемдесет гравирани парчета щраусови черупки в Южна Африка, в пещерата Диепклооф. Черупките били гравирани с геометрични шарки, датиращи отпреди петдесет и пет хиляди до шейсет и пет хиляди години и идващи от познатия като ховисонс-портска култура от среднокаменната ера. Експертите още обсъждат значението на гравюрите — продължи Реми. — Някои твърдят, че е изкуство. Други — че е карта. Трети — че е форма на писменост.

— Тези тук познати ли изглеждат?

— По памет не мога да ти кажа. Но ако са от същия тип като южноафриканските — довърши Реми, — тогава предхождат откритието от Диепклооф с почти трийсет и пет години.

— Може би Люис не е знаел какво има.

— Съмнявам се. Всеки добър археолог ще разпознае тези като важни. Открием ли Франк, върнат ли се нещата към нормалното… — Сам отвори уста, но Реми бързо се поправи, — … нормалното като за нас, ще се поинтересувам.

Сам въздъхна.

— Значи засега всичко, което имаме и някак е свързано с Непал, е онзи пергамент на Деванагари.

Катманду, Непал

Сам и Реми се събудиха, точно когато пилотът обяви, че започват снишаване към международното летище „Трибхуван“ в Катманду. Макар двамата да прекараха по-голямата част от последните три дни във въздуха, за около трийсет секунди бяха напълно будни. Полетът с „Юнайтед-Катай Пасифик-Роял Непал“ бе продължил почти трийсет и два часа.

Сам се изправи, протегна се, а после свери часовника на китката си с цифровия часовник на гърба на седалката пред него.

— Разменям цяло царство за чаша хубаво кафе! — промълви Реми и премигна сънено на седалката до него.

— На земята сме след двайсет минути.

Реми тръсна леко глава.

— Ох! Почти бях забравила.

В последните години Непал се включи в бизнеса с кафе. Според семейство Фарго зърната от областта Аргаканчи даваха най-добрата реколта черно злато в света.

Сам се усмихна на съпругата си.

— Ще ти купя колкото можеш да изпиеш.

— Ти си моят герой!

Самолетът рязко наклони едното крило и двамата се загледаха през прозореца. Във въображението на повечето хора споменаването на Катманду извикваше екзотични видения на будистки храмове, монаси, тамян, подправки, колиби и сенчести долини под хималайски върхове. Това, което не им хрумваше да си представят, бе модерен метрополис с население от седемстотин и петдесет хиляди души.