Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Събуди се с вик и се намери премигващ срещу контрольора в автобуса, който се бе привел над него със сбърчено от загриженост лице.

– Стигнахме Арлингтън, хлапе – каза той. – Всички останали слязоха. Има ли кой да те вземе?

– Естествено – промърмори Кал и слезе от автобуса с Пакостник подире му.

На ъгъла имаше телефон. Кал го загледа. Знаеше, че може да го ползва, за да намери нечий номер, но не беше наясно как. Винаги бе използвал интернет за подобно нещо. Канеше се да тръгне към телефона, когато червено-черно такси спря на завоя и от него изскочиха няколко шумни деца с униформи. Шофьорът излезе и свали багажа им от колата.

Кал изтича до него, като пренебрегна болката в крака си. След което се приведе до прозореца.

– Знаете ли къде е „Гейбълс“?

– Това е доста скъпарско местенце – повдигна вежди таксиметровият шофьор, – голяма стара къща.

– Може ли да ме откарате там с кучето? – изпълни се с надежда Кал.

Шофьорът се намръщи на вълка, който душеше гумите на таксито.

– Ти на това куче ли му викаш?

Кал се запита дали не трябва отново да излезе с номера, че е инвалид.

– Пакостник е от много рядка порода – каза вместо това.

– Вярвам ти – изсумтя мъжът. – Хайде тогава, качвай се. Ако не повърнете, ще сте по-добри пътници от онези хаймани.

След няколко минути Кал се отпусна на задната седалка, а Пакостник скокна до него. Седалките бяха разкъсани и изпод кожата се виждаше дунапрен. Кал бе сигурен, че някаква пружина се опира в гърба му. В таксито нямаше предпазни колани и затова се тресяха по улицата, а Кал се търкаляше насам-натам като топка за пинбол. Въпреки уверенията на Кал, че няма да повръщат, на Пакостник сякаш му стана лошо.

Накрая стигнаха върха на хълма. Пред тях имаше висока желязна ограда с отворена и украсена с орнаменти врата. Гладко окосена ливада се простираше от двете им страни като зелено море. Забеляза хора в униформи, които носеха подноси. Присви очи, за да види какво става. Може би родителите на Тамара имаха тържество?

Тогава в края на пътя за коли съзря къщата. Бе достатъчно голяма, за да накара Кал да се сети за именията от английските сериали, които Алистър обичаше да гледа. Това бе място като за благородник. Кал знаеше, че Тамара е богата, но бе смятал, че е като богатите хлапета от старото му училище. Те винаги имаха нови телефони и маратонки, каквито останалите искаха. Сега осъзна, че няма представа колко е богата всъщност.

– Трийсет долара – каза шофьорът.

– А може ли да ме откарате до къщата? – попита Кал, решен да намери Тамара. Тя можеше да му услужи със заем.

– Шегуваш се – отвърна шофьорът и тръгна по пътеката. – Да знаеш, че броячът си върви.

Няколко други коли се бяха наредили зад таксито: сребристи и черни лимузини. Явно наистина имаше някакво тържество. Хората се бяха събрали в градината до къщата, отделена от поляната с ниско подрязани храсти. Кал видя премигващите светлини и чу далечна музика.

Измъкна се от колата. Широкоплещест бял мъж с гола глава, черен костюм и лъскави обувки преглеждаше големия списък с гости и махаше на хората да влизат в къщата. Той никак не приличаше на бащата на Тамара и за миг Кал се паникьоса, като помисли, че е отишъл на грешното място.

Тогава осъзна, че въпросният трябва да е иконом или нещо подобно. Икономът погледна Кал с такава враждебност, сякаш да му напомни, че носи пижама под якето си, че косата му е разрошена от дългия път с автобуса и че води огромен вълк, който съвсем не пасва на едно градинско тържество.

– Мога ли да ви помогна? – попита икономът. Носеше табелка с името си, на която с елегантно изписани букви се четеше „Стибънс“.

– Тамара тук ли е? – попита Кал. – Трябва да говоря с нея. Аз съм неин съученик и...

– Много съжалявам – каза Стибънс с глас, който подсказваше, че изобщо не съжалява, – но имаме тържество. Мога да проверя дали името ви е в списъка, но иначе се опасявам, че ще трябва да дойдете по-късно.

– Не мога да дойда по-късно – настоя Кал. – Моля ви, кажете на Тамара, че се нуждая от помощта ù.

– Тамара Раджави е много заета млада дама – рече Стибънс, – а това животно трябва да бъде на каишка или го дръжте настрана от градината.

– Простете – каза висока, елегантна жена със сребриста коса, която излезе от един автомобил „Мерцедес“ и застана зад Кал. Държеше покана в кремав цвят в покритата си с черна ръкавица ръка и Стибънс се ухили широко.

– Здравейте, госпожо Таркин – рече той и отвори широко вратата, – господин и госпожа Раджави много ще се зарадват да ви видят.