Холи Клеър: Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Рисунките в книгата обясняваха странен, зловещ ритуал. Томът бе подвързан с черна кожа, а съдържанието му бе ужасяващо. Описваше се как магията на Хаоса може да се събере от някого, който не е макар, като се изтръгне сърцето на обсебено от Хаоса същество. С ръкавица и с такова сърце можеше да избиеш магията дори от макар, като го унищожиш напълно.

Но ако жертвата не бе маг на Хаоса, ако не бе макар , щеше да оцелее.

Като погледна оковите на койката, Кал се сети върху кого ще се проведе експериментът. Алистър щеше да използва Хаоса, за да приложи черен хирургически ритуал върху Кал, такъв, който би го убил, ако наистина бе Врагът на Смъртта и притежаваше уменията му на макар .

Кал се бе питал дали Алистър не подозира истината за него, но изглеждаше, че вече не става дума за голи подозрения. Дори Кал да оцелееше след операцията, знаеше, че това е изпитание, на което трябваше да се провали. Душата на Константин Мадън бе в него и собственият му баща искаше да го убие заради това.

До книгата имаше бележка, написана с паяшкия почерк на Алистър.

„Това трябва да подейства. Трябва“.

Думата „трябва“ бе подчертана няколко пъти, а след това имаше дата: септември. Тогава Кал трябваше да се върне в Магистериума. Хората от града знаеха, че си е у дома за през лятото, и подозираха, че ще поеме към училището за балет, когато свърши ваканцията и на техните деца. Ако изчезнеше през септември, никой нямаше да се усъмни в нищо.

Кал се обърна и погледна отново към оковите. Догади му се. До септември оставаха две седмици.

– Кал.

Кал се завъртя. Баща му стоеше на прага. Облечен, като че изобщо не си е лягал. Очилата му бяха качени на носа. Изглеждаше нормално, леко тъжен. Кал погледна невярващо как баща му протяга ръка към него.

– Кал, не е каквото си мислиш...

– Кажи ми, че не ти си заключил Пакостник тук – рече приглушено Кал, – че тези неща не са твои.

– Не съм го затворил аз.

За пръв път в гласа на Алистър нямаше злоба.

– Но планът ми е жизненонеобходим, Кал. За теб, за твое собствено добро. На света има ужасни хора, които биха ти сторили зло. Биха те използвали. Не мога да го допусна.

– И затова първи ще ми сториш зло?

– За твое добро е!

– Лъжеш! – извика Кал и пусна Пакостник, който изръмжа. Ушите му се бяха свили до главата. Гледаше към Алистър с пъстрите си, въртящи се очи.

– Всичко, което си ми разказвал, е лъжа. Излъга за Магистериума...

– Не съм излъгал за Магистериума – сопна се Алистър. – Това беше най-лошото място за теб! И още е!

– Понеже ме мислиш за Константин Мадън! – извика Кал. – Смяташ, че аз съм Врагът на Смъртта!

Все едно спря торнадо. Внезапно всичко замръзна в ужасна тишина. Дори Пакостник не издаде звук. Лицето на Алистър се изкриви и той се отпусна на рамката на вратата. Когато отговори, гласът му бе нежен. Но това някак бе по-лошо от предишната ярост.

– Но ти си Константин Мадън – отвърна той. – Нали?

– Не знам – рече Кал и се почувства празен, изтощен. –Не помня никого другиго освен себе си. Но ако аз съм той, трябваше да ми помогнеш да разбера какво да правя. Вместо това заключваш кучето ми и...

Кал погледна към оковите, предназначени за момче, и преглътна останалото.

– Когато видях вълка, разбрах – обясни Алистър все така тихо. – Преди само подозирах, но можех да се излъжа, че не си като него. Но на твоята възраст Константин имаше вълк като Пакостник. Вълкът винаги вървеше подире му. Както прави Пакостник с теб.

Кал усети да го полазват тръпки.

– Каза, че си бил приятел с Константин.

– Бяхме чираци в една и съща група. Под ръководството на майстор Руфъс.

Алистър никога не му бе разказвал толкова много за Магистериума.

– Руфъс избра петима студенти от Железния изпит. Майка ти, брат ù Деклън. Константин Мадън. Брат му Джерико. И мен самия. – Болеше го да разказва това. Кал и сам го виждаше. – В края на Сребърната година само четирима от нас бяха останали живи. Пет години по-късно всички бяха мъртви. Освен Константин и мен. След Леденото клане почти никой не го видя, а когато това се случеше, винаги носеше маска.

Майката на Кал бе загинала в Леденото клане. Там бяха унищожили крака му. Там Константин Мадън бе извадил душата на детето, наречено Калъм Хънт, и бе поставил своята в тялото му. Но това не бе най-лошото, което Кал знаеше. Най-лошото бе онова, което майстор Джоузеф бе казал, че е направила майка му.

– Знам какво е написала в снега – отвърна Кал: – Убий детето . Имала е предвид мен.