Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Кал не отговори, но си легна с буца в гърлото и изпълнен с чувство на ужас.

Шумно скимтене събуди Кал от неспокойния му сън. Той се надигна от леглото и грабна Мири – ножа, който винаги държеше на нощното си шкафче. Свали краката си от леглото и направи гримаса, когато те докоснаха каменния под.

– Пакостник? – прошепна той.

Сякаш чу ново изскимтяване, макар и далечно. Надникна през прозореца, но видя само покритите със сенки дървета и тъмнината.

Излезе в коридора. Вратата към спалнята на баща му бе затворена и пролуката под нея бе тъмна.

Макар че може още да е буден , не се съмняваше Кал. Понякога Алистър оставаше цяла нощ да майстори нещо в работилницата си.

– Пакостник? – прошепна отново Кал.

Никой не му отговори, но Кал целият настръхна. Чувстваше, че вълкът е наблизо, че Пакостник е притеснен и уплашен. Кал тръгна, воден от това чувство, макар да не можеше да го обясни. То го отведе към стълбите на мазето. Кал преглътна тежко, стисна Мири и започна да слиза.

Никога не бе харесвал мазето, което бе пълно със стари автомобилни части, изпотрошени мебели, куклени къщи, кукли, които трябваше да се поправят, и стари механични играчки, събуждащи се понякога за нов живот.

Жълтеникава светлина се процеди под входа и го отведе до друг от складовете на Алистър, пълен с още боклуци, които не бе успял да поправи. Кал събра смелост и закуцука към стаята, като бутна вратата.

Тя не помръдна. Баща му я бе заключил.

Сърцето на Кал бясно затупка.

Нямаше причина баща му да заключва стари, непоправени вехтории. Никаква.

– Татко? – извика Кал през вратата. Чудеше се дали по някакъв повод Алистър не е слязъл долу.

Но чу нещо съвсем различно от другата страна. Гняв, ужасен и задушаващ го, се надигна в гърдите му. Взе малкия си нож и опита да го прокара в отвора на вратата, та да избута резето.

След един миг на напрежение върхът на Мири натисна правилното място и ключалката поддаде. Вратата се отвори.

Дъното на избата вече не бе каквото Кал го помнеше. Бъркотията я нямаше, освободила беше място за мъничък кабинет на маг. В единия ъгъл имаше бюро, върху което бяха натрупани стари и нови книги. В другия се виждаше кушетка. А в центъра на пода, окован и с ужасен на вид кожен намордник, седеше Пакостник.

Вълкът със скимтене се спусна към Кал, но веригите го спряха. Кал падна на колене и взе да роши с пръсти козината на Пакостник, докато не напипа нашийника. Бе толкова щастлив да види вълка и толкова ядосан на баща си, че за миг пропусна най-важното.

Но когато огледа стаята за мястото, където Алистър държи ключа, забеляза това, което трябваше да види най-напред. Походното легло до стената в дъното също беше с окови.

Окови, чийто размер бе идеален за тринайсетгодишно момче.

ГЛАВА ВТОРА

Кал не можеше да спре да гледа към оковите. Сърцето му се беше свило и отчаяно се опитваше да раздвижи кръвта във вените му. Оковите бяха изработени от желязо и инкрустирани с алхимически символи. Личеше си, че са дело на маг. Бяха заковани дълбоко в стената. Щракнеха ли около някого, нямаше да има измъкване.

Зад гърба му Пакостник изскимтя. Кал се почувства принуден да отклони поглед и да се съсредоточи върху освобождаването на вълка. Лесно свали намордника, но веднага щом го направи, Пакостник започна да лае бясно, сякаш се опитваше да разкаже на Кал как се е озовал вързан в мазето.

– Шшшт! – каза Кал, хвана паникьосан носа на Пакостник и се опита да го накара да млъкне. – Не буди татко!

Пакостник пак изскимтя и Кал се помъчи да събере мислите си.

Подът на склада бе от бетон и Кал посегна към него, за да строши веригите със залп земна магия.

Но когато земната магия дойде, оказа се слаба. Кал не можеше да се съсредоточи и знаеше това. Просто недоумяваше как така баща му се бе престорил, че съжалява за Пакостник, и как го бе возил насам-натам, когато през цялото време е знаел къде е. Понеже лично го бе оковал там.

Само че не можеше да го е направил сам. Бе с Кал през цялото време. Някой друг бе свършил това. Приятел на баща му? Умът на Кал заработи с бесни обороти.

Алистър нямаше никакви приятели.

Сърцето му прескочи един удар при тази мисъл. Комбинацията от страх и магия се оказа достатъчно мощна, та да разбие оковите на Пакостник. Вълкът бе свободен. Кал се стрелна към бюрото на Алистър в другия край на стаята и взе намиращите се там документи. Те бяха изписани с паяшкия почерк на баща му: списъци с бележки и рисунки. Имаше скица на портите на Магистериума, на куполна сграда, която Кал не познаваше, а също и на хангара на летището, където се бе състоял Железният изпит. Повечето от рисунките обаче бяха на странен метален предмет, който приличаше на рицарска метална ръкавица, обсипана със странни символи. Щеше да е готина, ако нещо в нея не предизвикваше тръпки по гърба на Кал.