Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Пакостник изскимтя и наостри ухо. Кал не можеше да чуе нищо, но това не означаваше, че Алистър не се е събудил. Кал прогони тревожните мисли, хвана Пакостник за каишката и излезе тихо от къщи.

Улиците на града бяха почти притихнали в мрака преди настъпването на зората, но Кал продължи да се движи в сенките, ако случайно Алистър решеше да го потърси с колата. Слънцето скоро щеше да изгрее.

След около двайсет минути телефонът му иззвъня. Той едва не подскочи, преди да успее да изключи звука. Екранът показваше, че повикването е от къщата. Алистър бе буден и вече извън мазето. Облекчението на Кал се превърна в ужас. Алистър позвъня отново. И отново.

Кал изключи телефона и го изхвърли – в случай, че баща му можеше да го проследи, както правеха детективите по телевизията.

Трябваше да реши накъде да се запъти, и то бързо. Занятията в Магистериума започваха чак след две седмици, но там винаги имаше някого. Бе сигурен, че майстор Руфъс ще го пусне в старата му стая, докато Тамара и Аарън се покажеха, и че ще го защити от баща му, ако се стигнеше дотам.

После Кал си представи как остава сам с Пакостник и майстор Руфъс, обикалящ празните пещери на училището. Стори му се депресиращо. Но и бездруго не бе сигурен как може сам да стигне до далечната мрежа от пещери във Вирджиния. Пътуването със стария автомобил на Алистър до дома, Северна Каролина, в началото на лятото бе много дълго и прашно, а и той нямаше идея как да го направи повторно.

Бе пращал съобщения на приятелите си, но не знаеше къде е Аарън, когато не ходи на училище. Аарън не споделяше къде живее. Семейството на Тамара живееше близо до столицата, а и Кал бе сигурен, че до там има повече автобуси, отколкото да Магистериума.

Вече съжали, че е изхвърлил телефона си.

Тамара му бе изпратила подарък за рождения ден – кожен кучешки нашийник и повод за Пакостник, – който бе дошъл с адреса на подателя. Бе го запомнил, тъй като къщата ù си имаше име – „Гейбълс“, поради което Алистър се бе засмял и бе казал, че истински богатите хора кръщават къщите си.

Кал можеше да иде там.

По-сигурен, отколкото се бе чувствал седмици наред, той се отправи към автобусната спирка. Това бе малка сграда с две пейки отвън и затворено гише с климатик, където възрастна жена продаваше билети. На една от пейките бе седнал старец, спуснал шапката си ниско над лицето, като че си подремва.

Във въздуха зажужаха комари, когато Кал приближи възрастната жена.

– Ъъъ – поколеба се той, – един билет за Арлингтън.

Тя го изгледа подозрително и сви покритите си с червило устни.

– На колко години си? – попита.

– Осемнайсет – излъга той с надеждата, че звучи уверен. Вероятно бе тя да не му повярва, но понякога възрастните хора не пресмятаха добре възрастта. Опита се да застане така, че да изглежда по-висок.

– Хм – каза накрая тя, – четиресет долара за един възрастен, билетът не се връща. Имаш късмет, автобусът идва след половин час. Но не пускат кучета, освен ако не са водачи.

– Ами – поясни Кал и погледна бързо към Пакостник, –той е куче водач, служил е в морската пехота.

Жената повдигна вежди.

– Спаси един човек – добави Кал, оплитайки се в историята си, докато подаваше парите през отвора. – От удавяне. И акули. Е, една акула, но голяма. Има медал.

Тя го загледа внимателно, след което спря очи на позата, която бе заел.

– Кучето ти е необходимо заради крака ти, нали? – попита тя. – Така тябваше да кажеш.

След това му подаде билета.

Унизен, Кал го взе и се обърна, без да отговори. Този билет му струваше почти всичките му пари. Сега имаше долар и няколко цента. С тях си купи две пастички от автомата и седна да чака автобуса. Пакостник застана в краката му.

Щом стигнеше къщата на Тамара, обеща си той, нещата щяха да се оправят.

Ама наистина.

ГЛАВА ТРЕТА

Кал задряма в автобуса, опрял глава на прозореца. Пакостник се бе свил в краката му, което бе уютно, а и така никой не седна до него.

Неспокойни сънища изпълниха ума на Кал, докато спеше. Сънуваше сняг, лед и мъртвите тела на магове, пръснати върху глетчер. Сънуваше, че гледа в огледало, а там вижда не собственото си лице, а това на Константин Мадън. Сънуваше, че е окован за стената, а Алистър се готви да изтръгне сърцето му.