Кал използва момента, за да се стрелне покрай Стибънс. Чу как мъжът кресва подир него и Пакостник, но те вече тичаха по големия мраморен път, опасан с красиви килими, към стъклени врати, които стигаха до вътрешния двор, където бе тържеството.
Хора в скъпи костюми изпълваха квадратната ливада, обградена с високи храсти. Имаше правоъгълни басейни и огромни каменни урни, пълни с рози. Храстите бяха подрязани във формата на алхимични символи. Жените носеха дълги рокли на цветя и декорирани шапки, а мъжете бяха в пастелни костюми. Кал не видя никой познат, но се шмугна в храста, оформен като огнен символ, и опита да се отдалечи от къщата в посока, където имаше най-много хора.
Един от сервитьорите, русо момче, носещо поднос с чаши, пълни с нещо, което приличаше на шампанско, пресрещна Кал.
– Извинете, сър, но мисля, че ви търсят – каза сервитьорът и кимна с глава към прага, където Стибънс сочеше Кал и крещеше нещо на друг сервитьор.
– Познавам Тамара – рече Кал и се огледа паникьосан. – Искам да говоря с нея.
– Опасявам се, че тържеството е само с покани – отвърна сервитьорът. Изглеждаше, сякаш му е жал за Кал. – Ако може да ме придружите…
И накрая Кал видя познато лице.
Високо момче от азиатски произход седеше сред малка група деца на възрастта на Кал. Бе облечено в строг кремав костюм от лен. Тъмната му коса бе оформена в идеална прическа.
Джаспър де Уинтър.
– Джаспър! – извика Кал и отчаяно махна с ръка. – Хей, Джаспър!
Джаспър го погледна и очите му се ококориха. Тръгна към Кал. Носеше чаша с плодов пунш, в който имаше парчета истински плодове. Кал никога досега не се бе радвал толкова да види някого. Съжали за лошите неща, които си бе мислил за Джаспър. Джаспър бе герой.
– Господин де Уинтър – попита сервитьорът, – познавате ли това момче?
Джаспър отпи от пунша. Кафявите му очи огледаха Кал от рошавата му коса до мръсните гуменки.
– Никога не съм го виждал – отвърна той.
Положителните чувства на Кал към Джаспър се изпариха на мига.
– Джаспър, лъжецо...
– Предполагам, че е местен, който се опитва да спечели бас – присви очи Джаспър към Кал. – Знаеш колко любопитни са съседите относно това какво става в „Гейбълс“.
– Наистина – промърмори сервитьорът. Съчувствието бе изчезнало от лицето му и сега гледаше към Кал, сякаш е буболечка, която плува в пунша.
– Джаспър – рече Кал през зъби, – като се върнем в училище, ще те убия за това.
– Смъртни заплахи – отвърна Джаспър. – В какъв свят живеем само....
Сервитьорът се изсмя. Джаспър се ухили на Кал. Очевидно искрено се забавляваше.
– Доста е парцалив – продължи Джаспър. – Може да му дадете малко пуканки и пунш, преди да го отпратите.
– Колко мило от ваша страна, господин де Уинтър – каза сервитьорът. Кал се канеше да направи нещо, вероятно да избухне, когато чу как някой вика името му.
– Кал, Кал, Кал!
Беше Тамара, която тичаше през тълпата. Носеше копринена рокля на цветчета, но явно декорираната шапка бе паднала от главата ù. Косата ù бе сплетена на познатите плитки, падащи на гърба ù. Хвърли се към Кал и го прегърна силно.
Ухаеше приятно. На меден сапун.
– Тамара – опита да каже Кал, но тя го прегръщаше толкова силно, че се чу само едно „ох“...
Потупа я по гърба неловко. Пакостник, който се зарадва да види Тамара, започна да подскача в кръг.
Когато тя пусна Кал, сервитьорът я гледаше със зяпнала уста, а Джаспър бе замръзнал със студено изражение на лицето.
– Джаспър, ти си истински жабок – каза Тамара, като че произнася присъда. – Бейтс, Кал е мой много добър приятел и е поканен на тържеството.
Джаспър се завъртя на пети и се отдалечи. Кал смяташе да му изкрещи нещо обидно, когато Пакостник се разлая. Вълкът се стрелна напред, преди Кал да успее да го хване. Той чу как другите гости охкат и възклицават, докато се отдръпваха от пътя на тичащия вълк. След това чу някой да вика:
– Пакостник!
Тълпата се раздели и Кал видя Пакостник, застанал на задните си крака, опрял лапи в гърдите на Аарън. Аарън се бе ухилил, чешейки вълка зад врата.
Врявата на гостите се засили. Някои хора викаха в уплаха, а други направо крещяха.
– О, не – прехапа устни Тамара.
– Какво има? – попита Кал, който вече бе тръгнал напред, нетърпелив да стигне до Аарън. Тамара го хвана за ръката.
– Пакостник е вълк, обсебен от Хаоса, Кал, и сега скача по макара . Да вървим!
Тамара го издърпа напред. За Кал наистина бе по-лесно да си проправя път, когато Тамара го теглеше на буксир. Гостите крещяха и бягаха в другата посока. Тамара и Кал пристигнаха при Аарън едновременно с двама елегантни и видимо притеснени възрастни: хубав мъж в костюм, бял като сняг, и красива, строга жена с тъмна коса, сплетена с цветчета.
Читать дальше