Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

Бе лесно да мисли, че обучението на Алистър не му се отразява, но в крайна сметка майстор Руфъс бе и негов учител.

– Какво означава това? – попита Кал.

Майстор Руфъс въздъхна.

– Ако не можеш да скачаш като другите, отведи ги на терен, където те ще имат същите проблеми. На дърво. На поток. Или още по-добре на терен, на който ти имаш предимство. Създай си предимство.

– Не съществува терен, на който да имам предимство – промърмори Кал, но продължи да мисли за казаното от майстор Руфъс до края на деня, докато ядеше лилави грудки в трапезарията, докато разхождаше Пакостник, а после и когато се загледа в неравния таван.

Мислеше си за това, че баща му контролираше околната среда и търсеше терен, на който да има предимство. За веригите в дома им, за изображението на Алкахеста върху бюрото му.

И стигаше до един и същи тревожен извод.

Бе сигурен, че баща му е този, който се е опитал да открадне Алкахеста, но това означаваше, че се е провалил. А ако провалът му е бил умишлен?

Ако го бе направил със съзнанието, че маговете ще преместят Алкахеста от Колегиума към по-сигурно скривалище?

Ами ако знаеше къде е това място и то бе терен, на който той имаше предимство?

В дома им, зад рисунките на Алкахеста, имаше карта, която очертаваше плана на въздушния хангар, където се бе провел Изпитът.

Кал не се бе чудил откъде го е взел Алистър. Досега. Родителите на Тамара бяха казали, че Алистър бил велик метален маг. Майстор Руфъс пък ги бе уверил, че Алкахестът е на сигурно място, в скривалище, създадено от метални магове, под място, където децата вече бяха ходили. Хангарът на летището бе направен почти изцяло от метал. Може би в качеството си на голям метален маг Алистър бе от хората, които бяха помогнали да го построят, един от тези, които знаеха как да се доберат до хангара и скривалището под него.

Ако това бе вярно, Алистър не се бе провалил в опита да открадне Алкахеста. Напротив, Алкахестът бе по-уязвим от всякога.

Кал остана буден много дълго тази нощ, загледан в мрака.

Следващият ден мина като в сън. Не внимаваше в час, когато майстор Руфъс се опитваше да го научи как да левитира обекти с метална и земна магия, изпусна дори една свещ върху главата на Тамара. Забрави да изведе Пакостник, което имаше злощастни последици за килима в спалнята му. В трапезарията го разсея това, че Селия му махна, и едва не събори Аарън. Той залитна и се хвана за ръба на една от каменните маси, докато носеше огромни тенджери със супа.

– Добре – каза твърдо той и взе чинията от ръцете на Кал. – Достатъчно.

– Предостатъчно – закима Тамара.

– Какво? – разтревожи се Кал. Аарън изглеждаше много сериозен, докато сипваше храна в чинията на Кал. Планини от храна. – Какво става?

– Държиш се странно – отговори Тамара, която също си бе сипала много. – Ще поговорим за това в стаята.

– Какво? Аз... не...

Кал обаче бе повлечен от решимостта на приятелите си като прашинка в буря. Натоварени с чинии, Тамара и Аарън го изведоха от трапезарията и минаха обратно по коридорите към стаята им, след което го бутнаха вътре, въпреки че той вътрешно се съпротивляваше.

Поставиха чиниите на масата и отидоха да донесат прибори. След няколко секунди се бяха събрали около храната и започнаха да се подкрепят с лишейна пица и мъхове с вкус на картофи.

– Какво имате предвид, като казвате, че съм се държал странно? – попита Кал и вдигна вилицата си.

– Разсеян си – отвърна Тамара. – Не спираш да изпускаш неща, забравяш всичко. Нарече майстор Руфъс „Джаспър“, а самия Джаспър – „Селия“! И забрави да разходиш Пакостник.

Пакостник излая, а Кал го погледна мрачно.

– И гледаш в нищото, като че някой е умрял – добави Аарън и подаде на Кал вилицата. – Какво става? И не ми казвай „нищо“.

Кал погледна към тях. Към приятелите си. Бе уморен от лъжи. Не искаше да е като Константин Мадън. Искаше да е добър човек. Идеята да им каже истината бе ужасна, но да бъдеш добър не бе лесно, нали така?

– Обещавате ли да не казвате на никого? – попита Кал. – Обещавате ли? Заклевате ли се в честта си на магове?

Кал се гордееше с този израз, тъй като току-що го бе измислил. Аарън и Тамара изглеждаха впечатлени.

– Абсолютно – отсече Тамара.

– Определено – добави Аарън.

– Мисля, че татко се опитва да открадне Алкахеста – призна Кал.

– Моля? – възкликна Аарън и изтърва чинията с лишеи върху масата.

– Кал, не се шегувай за такива неща – рече Тамара, която изглеждаше ужасена.