Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

С напредването на седмиците, когато листата на дърветата се оцветиха в жълто, червено и оранжево като магически огън, на Кал му стана лесно да забрави, че изобщо пази тайна.

ГЛАВА СЕДМА

Когато времето се развали, Кал започна да излиза с пуловер и качулка по време на разходките с Пакостник. Вълкът досега не бе виждал есента и си изкарваше чудесно, докато се криеше сред купчини листа, от които се подаваха само лапите му.

– Дали смята, че не можем да го видим? – попита един ден с любопитство Селия, след като Пакостник бе слязъл по склона на един хълм и се бе заровил в огромна купчина листа. Само опашката му се виждаше изпод нея.

– Аз виждам само опашката – отговори Кал. – Добре се справя. Селия се изкикоти. Кал бе спрял да намира за странно това, че Селия се смее на всяко нещо, което казва. По-скоро му се видя страхотно. Бе облечена в пухкав червен пуловер и с розовите си бузки изглеждаше много сладка.

– Как реагира баща ти, когато му доведе Пакостник у дома? – попита тя и събра шепа листа от земята: жълти, златни и червени.

Кал подбра внимателно думите си.

– Не много добре – рече накрая той. – Живеем в малък град. Трудно е да скриеш какъвто и да било домашен любимец. Хората може да не са чували за Хаоса и обсебването, но са способни да разпознаят един огромен вълк.

– Мда – очите на Селия светнаха със съчувствие. – Сигурно го е било страх, че някой може да нарани Пакостник.

Селия е толкова мила , помисли си Кал. Дори не ù хрумна, че Алистър бе искал да нарани Пакостник. Това бе невероятно предвид факта, че единственият път, когато бе видяла Алистър, бе на Железния изпит, когато той размахваше нож, изцъклил очи. По инстинкт Кал докосна дръжката на Мири, която се подаваше от джоба на якето му.

– Това е ножът на майка ти, нали? – попита срамежливо Селия.

– Да – отвърна Кал. – Направила го е, когато е била маг в училището.

Той преглътна тежко. Опитваше се да не мисли много за майка си, за това дали тя би била по-мила с Пакостник, дали е щяла да го обича независимо от душата му.

– Знам, че е починала по време на Студеното клане – вметна Селия. – Толкова съжалявам.

– Вярно е – прокашля се Кал, – но е било отдавна. Никога не съм я познавал.

– И аз не познавах леля – добави тя. – Била съм бебе, когато по време на Студеното клане е била убита. Но ако можех да отмъстя, бих...

Тя се спря засрамена. Пакостник се бе освободил от листата и се изкачваше по хълма. В козината му имаше заплели се клонки.

– Какво? – попита Кал.

– Бих убила Врага на Смъртта лично – рече накрая тя. – Толкова го мразя.

Кал се почувства така, сякаш са го ударили в стомаха. Селия гледаше към листата в ръцете си, оставяйки ги да се пръснат по земята като конфети. Можеше да види, че устните ù треперят, че е на ръба да се разплаче. Някой друг, по-добър приятел от него, би я прегърнал или поне потупал по рамото. Но Кал бе парализиран. Как можеше да успокои Селия за нещо, което бе сторил лично?

Ако тя узнаеше истината, щеше да го намрази.

Тази нощ Кал сънува. В съня си караше скейтборд в родния си град с Пакостник. Вълкът също си имаше скейтборд – в зелено и златно и с бодливи колела. И двамата носеха тъмни очила, а когато минеха покрай някого, човекът ръкопляскаше или им хвърляше сладки, като че беше Хелоуин.

– Здравей, Кал – появи се внезапно по средата на улицата майстор Джоузеф. Кал опита да профучи покрай него, но всичко побеля, сякаш бе застанал върху лист хартия. Пакостник си бе отишъл.

Майстор Джоузеф се усмихна на Кал. Носеше дългата роба на член от Асамблеята и бе кръстосал ръце зад гърба си.

– Махни се от съня ми – рече Кал и заотстъпва назад, като се оглеждаше за нещо, каквото и да било, което да използва като оръжие. – Излез от главата ми!

– Опасявам се, че не мога – отвърна майстор Джоузеф. Тъмно петно омърсяваше робата му. Приличаше на кална вода. Кал си спомни как държеше мъртвото тяло на сина си, как калната вода го бе заляла, как се тресеше от хлипове.

А след това бе станал на крака и бе нарекъл Кал „господарю“.

Каза, че приема смъртта на Дрю. Кал бе Константин Мадън. Щом Константин Мадън искаше Дрю да умре, значи имаше причина.

– Това не се случва – настоя Кал и посочи крака си, който бе цял, здрав и не го болеше. – Това означава, че и ти не си истински?