Холи Клеър - Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум

След миг на изумено мълчание двамата със Селия избухнаха в смях.

След това Селия често го придружаваше на разходките с Пакостник. Някога Тамара и Аарън също идваха, но понеже Тамара извеждаше Пакостник сутрин, а Аарън като макар имаше допълнителни домашни след уроците, бяха предимно сами.

Един ден в края на септември още някой се присъедини към Кал по пътя извън училище. За миг, когато видя момче да тича към него, реши, че това е Аарън, но когато онзи приближи, Кал осъзна, че е Алекс Страйк. Беше с дънки и пуловер – горещото лято бе отминало и във въздуха се долавяше есенен хлад.

Бе разрошен и леко блед, а може би просто летният му тен избледняваше. Кал остана на пътеката и изчака Алекс да приближи, хванал Пакостник за каишката. Определено бе объркан. От началото на училището Алекс дори не му се бе усмихнал в трапезарията. Не го бе виждал да изпълнява и задачи за майстор Руфъс. Предполагаше, че Алекс го избягва заради Кимия, а също и защото бе от най-популярните хлапета в училище и вероятно нямаше много време за учениците от Медната година. Но сега определено го търсеше. Вдигна ръка за поздрав, когато приближи Кал и Пакостник.

– Хей, Кал – наведе се и погали вълка, – Пакостник. Отдавна не сме се виждали.

Пакостник изскимтя. Изглеждаше смъртно обиден.

– Реших, че ни избягваш – отвърна Кал. – Заради Кимия.

– Ти никога ли не споделяш мислите си? – изправи се Алекс.

– Това е подвеждащ въпрос – отвърна Кал. Пакостник задърпа каишката и Кал тръгна подир вълка по пътеката. Алекс ги последва.

– Всъщност искам да поговорим точно за Кимия – рече Алекс. – Знаеш, че скъсахме...

– Всички знаят – потвърди Кал и си вдигна качулката. Скоро бе валяло и от дърветата капеше.

– Тамара казвала ли ти е нещо за Кимия? Дали още ми се сърди?

Пакостник дръпна каишката. Кал го пусна и вълкът хукна подир нещо, вероятно катеричка.

– Мисля, че Тамара никога не ми е споменавала за Кимия или теб – отвърна той озадачен.

Първият му инстинкт бе да каже на Алекс, че няма смисъл да го пита каквото и да е, тъй като не разбираше от момичета, а още по-малко от свалки, а и Тамара не коментираше романтичния живот на сестра си. Освен това Кимия бе достатъчно красива, за да има ново гадже.

После обаче допусна, че първият му инстинкт е на черен лорд. Черните лордове не помагаха на другите в любовта.

Кал обаче щеше да го стори.

– Тамара е огнен характер – каза Кал. – Лесно се ядосва. Но бързо ù минава. Ако Кимия е същата, едва ли ти се сърди още. Пробвай да поговориш с нея.

Алекс кимна. Не изглеждаше обаче Кал да му е казал нещо ново.

– Ако пък искаш, не говори с нея – продължи Кал. – Когато аз не говоря на Тамара, тя идва и ме фрасва. Може Кимия да дойде първа при теб. А и като те фрасне, ще разчупи леда.

– Или рамото ми – отвърна Алекс.

– Ако не се получи, нека е като в поговорката. Обичаш ли някого, пусни го на свобода. Не го затваряй в тъмницата.

– Поговорката не е такава, Кал.

Кал погледна към Пакостник, който си играеше по склона.

– Само не ù показвай кой си – рече Кал. – Прави се на някого, когото би обикнала. И тя ще го направи. Хората обичат това, което си мислят, че другите са. Така е в живота.

– Кога стана толкова циничен? – подсвирна Алекс. – От татко си ли го наследи?

Кал се намръщи. Вече не искаше да помага никому.

– Какво общо има татко ми с това? Защо го намесваш?

– Хей – отстъпи Алекс и вдигна ръце, – знам какво говорят хората. Че е бил приятел с Врага на Смъртта. Че е учил с него. Че вече мрази маговете и всичко магическо.

– И какво, ако е така? – сопна се Кал.

– Търсил ли е някого? – попита Алекс. – Магове? Стари приятели?

– Не мисля – поклати глава Кал. – Сега е различен човек.

– Кофти е, когато хората са сами – добави Алекс. – Мащехата ми остана самотна след смъртта на татко, но после влезе в Асамблеята и сега е щастлива да командва останалите.

Кал искаше да каже, че Алистър е щастлив с новите си приятели, харесващи таратайки и вехтории от едно време. Но си спомни стиснатите зъби, колко тих бе през годините, отчаяния поглед, с който се взираше в нищото понякога, като че на плещите му лежи непосилна тежест.

– Аха – каза накрая Кал и щракна с пръсти. Пакостник се стрелна надолу по хълма към него. Ноктите му задълбаха по влажната почва. Опита да не мисли как баща му стои сам вкъщи. Или за това какво е допуснал, когато майстор Руфъс му е съобщил, че Кал не иска да го вижда. – Кофти е.

Мислеше за това и на следващия ден, докато слушаше лекцията на майстор Руфъс за работата с елементали за напреднали. Майстор Руфъс вървеше напред-назад пред класната стая и обясняваше как бегълците елементали са опасни и че обикновено трябва да се унищожат, но и че понякога маговете решават, че са полезни и може да се работи с тях.