Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Наистина ли? — каза тя, когато той отвори вратата. — Две години , връщаш се и не се обаждаш цели две седмици? А после: „Ела, имам нужда от теб". Дори не ми каза, че си се прибрал, Магнус.

— Е, прибрах се — рече той и я дари с една от най-пленителните си усмивки, поне според него.

Тя му коства известни усилия, но се надяваше да е изглеждала искрена.

— Не ми пробутвай тази усмивка, не съм някоя от любовниците ти, Магнус. Аз съм ти приятел. От нас се очаква да си поръчаме пица, а не да се държим непристойно.

— Непристойно ли? Но аз...

— Стига. — Тя вирна показалец. — Сериозна съм. Замалко да не дойда, но звучеше толкова жално по телефона, че ми домиля.

Магнус се вгледа в пъстрата й като дъга тениска и червения гащеризон. И двете не пасваха особено на синята й кожа. От контраста чак го заболяха очите, но реши да не коментира облеклото й. Червеният гащеризон сега много се носеше, само че повечето хора не бяха сини. Повечето хора не бяха дъга сами по себе си.

— Защо ме гледаш така? Сериозно, Магнус...

— Нека ти обясня. После ми викай колкото искаш.

И той й обясни. А тя го изслуша. Катарина беше грижовна и добър слушател.

— Не ме бива особено в заклинанията за памет — каза тя и поклати глава. — Аз съм лечител. Те са по твоята специалност. Ами ако объркам нещо...

— Няма.

— Но може.

— Вярвам ти. Ела.

Той й подаде сгънато листче, на което беше записал всяка своя среща с Камила в Ню Йорк. Всичките през целия двайсети век трябваше да бъдат изличени до една.

— Знаеш, че има причина да помним — каза меко Катарина.

— Да, но е по-лесно, когато животът ти има срок на годност.

— За нас може би е дори по-важно.

— Обичах я — каза той. — Не мога да понеса видяното.

— Магнус...

— Направи го ти или сам ще опитам.

Катарина въздъхна и кимна. Взира се известно време в листчето, после притисна леко длани към слепоочията на Магнус и рече:

— Късметлия си, че ме имаш, да знаеш.

— Знам.

Пет минути по-късно той с объркване установи, че Катарина седи до него на канапето.

— Катарина? Какво...

— Заспал си — рече тя. — Оставил си вратата отворена и влязох. Трябва да заключваш. Този град е пълен с откачалки. Може и да си магьосник, но това не означава, че няма да ти откраднат стереоуредбата.

— Обикновено заключвам — каза Магнус и разтърка очи. — Дори не съм усетил, че заспивам. Как разбра, че съм...

— Обади ми се и каза, че си се прибрал и искаш да идем за пица.

— Така ли? Колко е часът?

— Точно време за пица — отвърна тя.

— И съм ти се обадил?

— Аха. — Катарина стана от канапето и му подаде ръка да се изправи. — Върнал си се преди две седмици, а ми се обади едва тази нощ — така че си загазил. По телефона ми се стори разкаян, но не достатъчно. Ще трябва още да ми се подмазваш.

— Знам. Съжалявам. Аз бях...

Затърси думи. Какво беше правил през последните две седмици? Работи. Обажда се на клиенти. Танцува с красиви непознати. Имаше и още нещо, но не можеше да си спомни какво. Няма значение.

— Пица — повтори Катарина и го издърпа от канапето.

— Пица. Разбира се. Звучи добре.

— Хей — рече тя, докато той заключваше вратата. — Да си виждал Камила наскоро?

— Камила ли ? Не съм я виждал поне от... осемдесет години? Някъде там? Защо питаш за нея?

— Просто така — отвърна Катарина. — Не знам как ми хрумна. Между другото, ти ще плащаш.

КАКВО ДА ПОДАРИШ НА ЛОВЕЦ НА СЕНКИ, КОЙТО СИ ИМА ВСИЧКО

(и който не ти е официално гадже)

Магнус се събуди от ленивата златиста светлина на пладнето, която се процеждаше през прозореца, а котката спеше на главата му.

Председателя Мяу понякога изразяваше обичта си по този неблагоприятен начин. Магнус внимателно, но много решително откачи котарака от косата си и малките нокти нанесоха още повече щети. Председателят нададе протяжен, жален вой на котешко недоволство, после скочи върху възглавницата, явно напълно възстановен след мъчението, и слезе от леглото. Удари пода с меко тупване и възторжено се втурна към купата с храна.

Магнус се претърколи в леглото и легна напряко на матрака. Прозорецът над него беше с витраж — златните и зелените ромбчета се носеха по чаршафите и топло полягаха на голата му кожа. Той вдигна глава от възглавницата, която беше прегърнал, и осъзна какво прави: търсеше във въздуха аромат на кафе.

Случи се няколко пъти през последните седмици — поемаше сънено към кухнята, следвайки плътния аромат на кафе, като по пътя вземаше халат от богатата си селекция, и там откриваше Алек. Беше купил кафемашината, защото Алек винаги изглеждаше леко стресиран от магически появяващите се чаши с кафе и чай, отмъкнати от „Мъд Трък". Машината беше ненужна грижа, но Магнус бе доволен, че я взе. Алек трябваше да разбере, че го е направил заради него и изостреното му чувство за морал. Като че ли той наистина не се притесняваше да я използва, за разлика от всичко останало. Правеше кафе, без да пита, и носеше на Магнус, докато работи. Но по отношение на всичко друго беше внимателен и се притесняваше да докосва вещите, все едно беше гост.