Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Ами вампирите?

— Мислим да ги хванем, да ги заключим тук и после да палим. Получихме разрешение от претор лупус. Целият клан ще се смята за заразен, но ще се опитаме да действаме разумно. Все пак първо трябва да заловим именно Камила.

Магнус издиша бавно.

— Магнус, какво друго да сторим? Тя е техният водач. Трябва да сложим край на това.

— Дай ми един час — рече Магнус. — Само един час. Ако успея да ги прибера от улиците за един час...

— Една група вече тръгна към апартамента й. Друга ще иде в хотел „Дюмон".

— Кога тръгнаха?

— Преди около половин час.

— Тогава и аз отивам — рече Магнус. — Трябва да се опитам да направя нещо.

— Магнус, ако застанеш на пътя им, глутницата ще те отстрани. Разбираш го, нали?

Той кимна.

— И аз ще дойда, когато приключим тук — каза Линкълн. — Ще ида в „Дюмон". Накрая всички ще идат там.

Трябваше му портал. Като се имаше предвид ситуацията по улиците, съществуваше вероятност върколаците да не са стигнали до апартамента на Камила — ако тя изобщо беше там. Трябваше да се добере до нея, но още преди да започне да изписва руните, чу глас в мрака.

— Ти си тук.

Магнус се извърна рязко и махна с ръка, за да освети алеята.

Камила вървеше с олюляване към него. Бе облечена в дълга черна рокля — или просто рокля, която изглеждаше черна заради обилното количество кръв по нея. Беше влажна и тежка и лепнеше по краката й.

— Магнус...

Гласът й беше пресипнал, а лицето, ръцете и сребристо-русата коса бяха омазани с кръв. Камила опря ръка на стената и продължи към него с тежки, непохватни стъпки.

Магнус бавно се приближи и в този миг тя се отказа от усилието да стои права и политна напред. Той я прихвана, преди да е паднала на паважа.

— Знаех си, че ще дойдеш.

— Какво си направила, Камила?

— Търсих те... Доли каза, че си... че си тук.

Магнус внимателно я положи на земята.

— Камила... знаеш ли какво стана? Знаеш ли какво си направила?

От миризмата, която се носеше от нея, му се догади и той рязко си пое дъх през носа. Камила подбели очи и той я разтърси.

— Трябва да ме изслушаш. Опитай да останеш будна. Трябва да призовеш всички.

— Не знам къде са... Те са навсякъде. Толкова е тъмно. Това е нашата нощ, Магнус. За моите деца. За нас.

— Сигурно имаш гробищна пръст — рече Магнус.

Получи немощно кимване.

— Добре. Ще я вземем. Ще ги призовеш чрез нея. Къде е пръстта?

— В криптата.

— А къде е криптата?

— Грийнууд... Гробището. Бруклин...

Магнус се изправи и започна да изписва руните. Когато приключи и порталът започна да се отваря, той вдигна Камила от земята и силно я прегърна.

— Мисли за криптата. Виж я ясно в ума си. Криптата.

Предвид състоянието й, това беше много рисковано, но Магнус я притисна още по-близо и усети как кръвта от роклята й се просмуква в ризата му... Премина.

Видя дървета. Дървета и слаба лунна светлина, която струеше от облачното нощно небе. Никакви хора, нито гласове. Само шумът на далечния трафик и стотици щръкнали от земята бели плочи.

Намираха се пред странен на вид мавзолей, чиято предна част наподобяваше миниатюрен храм с колони. Беше построен в непосредствена близост до склона на нисък хълм.

Магнус погледна надолу и видя, че Камила е намерила сили да го обгърне със слабите си ръце. Трепереше лекичко.

— Камила?

Тя килна глава напред. Плачеше. Камила никога не плачеше и въпреки обстоятелствата, Магнус се трогна. Още искаше да я утеши и да отдели миг, за да й обясни, че всичко ще бъде наред. Но каза само:

— Имаш ли ключ?

Тя поклати глава. И без това не беше очаквал да има. Той докосна ключалката на широките метални врати, затвори очи и се концентрира, докато изпод пръстите му не се чу леко изщракване.

Бетонната гробница беше едва два и половина квадратни метра. От пода до тавана по стените се нижеха дървени лавици, изпълнени с малки стъклени мускалчета с пръст. Те леко се различаваха едно от друго — някои бяха от дебело зелено стъкло, а други от жълто духано стъкло с мехурчета. Имаше и по-тънки бутилки, няколко изключително малки и една-две съвсем миниатюрни. Най-старите бяха с коркови тапи, други — със стъклени запушалки, а най-новите имаха капачки с винт. За изминалото време говореха и дебелият слой прах и мръсотия, както и паяжините, които се протягаха между стъклениците. Някои бутилки в дъното дори не можеха да бъдат отместени от лавиците заради лепкавата, наслоила се мръсотията. Това беше историята на вампиризма в Ню Йорк, която вероятно щеше да заинтересува мнозина и може би си струваше да се проучи...