Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Когато понечи да прекрачи нещо, което взе за купчина дрехи, Магнус забеляза, че на пода по очи лежи човек. Наведе се и внимателно посегна към заплетената черна коса, за да го обърне по гръб. Оказа се жена и още беше топла, а на шията й се усещаше слаб пулс.

— Това е Сара — каза Камила, като се тръшна на леглото и подаде глава от ръба му, за да погледне.

— Хранила си се от нея — отбеляза Магнус. — Тя доброволен донор ли е?

— О, харесва й. Е, Магнус... Изглеждаш невероятно, между другото. Това „Халстън" ли е?.. Тъкмо щяхме да излизаме. И ти идваш с нас.

Тя се плъзна от леглото и се запрепъва към огромния дрешник. Магнус чу как закачалките задраха по релсата. Отново огледа жената на пода и видя, че има дупки по цялата шия. Тя немощно му се усмихна и отметна черната си коса, за да я ухапе.

— Аз не съм вампир — каза той и положи внимателно главата й на пода. — А ти трябва да се махнеш от тук. Искаш ли да ти помогна?

Момичето издаде нещо средно между смях и стон.

— Коя от тези? — попита Камила, докато се препъваше обратно.

Държеше две абсолютно еднакви черни вечерни рокли.

— Това момиче е зле — каза Магнус. — Камила, пила си твърде много кръв от нея. Трябва да иде в болница.

— Нищо й няма. Остави я. Помогни ми да избера рокля.

Всичко в този разговор беше сбъркано. Не по този начин трябваше да протече новата им среща. Тя трябваше да е сдържана, осеяна с паузи и многозначителност. А Камила се държеше така, все едно се бяха разделили вчера. Все едно той беше някой от глупавите й приятелчета. Това му беше достатъчно, за да мине към същността.

— Дойдох, защото има проблем, Камила. Твоите вампири убиват хора и зарязват телата им по улиците. Пият прекалено много кръв.

— О, Магнус — поклати глава Камила. — Може да съм им водач, но не ги контролирам. Трябва да им давам някаква свобода.

— И тя включва убийствата на мундани и захвърлянето на телата им в пресечките?

Камила вече не го слушаше. Беше метнала роклите на леглото и ровеше из купчина обици. Междувременно Сара се опитваше да допълзи до нея. Без да я поглежда, Камила сложи едно покрито с бял прах огледалце на пода, Сара се хвърли към него и започна да смърка.

И тогава Магнус разбра.

Знаеше се, че човешките наркотици нямат голям ефект върху долноземците, но никой не знаеше какво се случва, когато те попаднат в кръвоносната система на хората и след това бъдат погълнати с човешката кръв.

Да, така всичко добиваше смисъл. Безпорядъкът. Странното поведение. Трескавото хранене по клубовете. Фактът, че всички изглеждаха болни и много променени. Беше го виждал неведнъж при мунданите.

Камила го гледаше непоколебимо.

— Излез с нас тази нощ, Магнус — измърка тя. — Ти знаеш как да си прекараш добре. А аз съм жена, която осигурява добро прекарване. Ела с нас.

— Камила, трябва да престанеш. Трябва да разбереш колко опасно е това.

— То няма да ме убие, Магнус. Почти невъзможно е. А и ти не знаеш колко е хубаво .

— Наркотикът не може да те убие, но други могат. Наясно си, че ако продължаваш така, има хора, които няма да ти позволят да убиваш мундани. Някой ще реагира.

— Нека се опитат — каза тя. — Мога да се справя с десетима ловци на сенки наведнъж, когато съм взела от това.

— Може да не...

Камила се хвърли на пода, преди да е довършил, и зарови лице в шията на Сара. Момичето потръпна, застена и притихна неподвижно. Магнус чу отвратителното смучене и преглъщане. Камила вдигна глава. Цялата й уста беше омазана с кръв, която се стичаше по брадичката й.

— Идваш или не? — попита тя. — Много бих искала да те заведа в „Студио 54". Никога не си изкарвал такава нощ навън.

Магнус едва се заставяше да я гледа такава.

— Нека ти помогна. За няколко часа, за няколко дни — мога да те изчистя от това.

Камила прокара опакото на дланта си през устните и размаза кръвта по бузата си.

— Ако няма да идваш, стой далече от нас. Смятай го за любезно предупреждение. Доли!

Доли вече беше на прага и заяви на Магнус:

— Мисля, че приключи тук.

Той видя как Камила отново впива зъби в Сара.

— Да. Мисля, че приключих.

Навън валеше порой и портиерът държа чадър над главата му, докато извика такси. Несъответствието между приличието долу и видяното горе беше...

Но не искаше да мисли за това. Качи се в таксито, каза адреса на шофьора и затвори очи. Дъждът барабанеше по колата и сякаш се забиваше право в мозъка му.

Магнус не се изненада, че Линкълн го чакаше седнал на стълбите пред вратата му. Вяло му помаха да влезе.