Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Я виж ти, любимият на всички магьосник! Не съм те виждала, откакто въртеше онзи локал. Мина доста време.

— Така е — отвърна Магнус. — Дейзи?

— Доли. — Тя отвори широко вратата. — Вижте всички кой е тук!

Стаята беше пълна с вампири, които бяха облечени изключително стилно. Трябваше да им го признае. Мъжете бяха с бели костюми, много модерни този сезон, а жените носеха фантастични дискорокли, предимно в бяло или златисто. Смесицата от аромати на лак за коса, цигарен дим, благовоние, одеколони и парфюми направо го остави без дъх.

Но ако оставим силните миризми настрана, в самия въздух се усещаше необяснимо напрежение. Магнус не беше непознат за вампирите и въпреки това те бяха някак наежени, споглеждаха се. Размърдаха се неспокойно. Очакваха нещо.

Никой не го покани да влезе.

— Камила тук ли е? — най-сетне попита той.

Доли опря бедро на вратата.

— Какво те води насам, Магнус?

— Тъкмо се върнах от дълга ваканция и реших да се отбия.

— Нима?

Някой в дъното намали грамофона и вече музиката едва се чуваше.

— Някой да иде да каже на Камила — рече Доли, без да се обръща, и остана на мястото си, блокирайки вратата със слабото си тяло. Дори я побутна още, за да намали отвора, и продължи да се усмихва на Магнус по леко притеснителен начин.

— Само минутка — рече тя.

В дъното някой тръгна към коридора.

— Какво е това? — попита Доли и измъкна нещо от джоба на Магнус. — „Електрика"? Не съм чувала за този клуб.

— Нов е. Казват, че бил по-добър от „Студио 54“. Не съм ходил там, така че не знам. Просто ми ги връчиха.

Магнус беше напъхал пропуските в джоба си, преди да излезе от дома си. Все пак беше положил специални усилия за облеклото си и ако тази глупост завършеше толкова зле, колкото предполагаше, щеше да е добре след това да иде някъде.

Доли разпери пропуските като ветрило и ги размаха леко пред лицето си.

— Вземи ги — рече той.

Беше ясно, че тя вече ги е взела и няма намерение да ги връща, затова му се стори любезно да й ги подари официално.

Вампирът се върна по коридора и поговори с останалите на канапето и в стаята. След това друг вампир се приближи до вратата, а Доли отстъпи и я притвори още повече. Магнус дочу шепот и след миг тя се отвори широко пред него.

— Тази нощ имаш късмет — каза Доли. — Насам.

Белият килим, който покриваше целия под, бе така рошав и дебел, че тя се олюляваше на високите си токчета, стъпвайки по него. Той обаче беше осеян с всякакви петна — разлети напитки, пепел и локвички, вероятно от кръв. Белите канапета и столовете бяха в подобно състояние. Огромните растения, палмите и папратите в саксиите клюмаха изсъхнали, а няколко картини по стените висяха накриво. Тук цареше същият безпорядък, който бе заварил и в собствения си апартамент.

Още по-притеснително беше мълчанието на всички вампири в стаята, които го наблюдаваха, докато вървеше след Доли към коридора. Неколцина човеци се бяха изпружили на едно канапе — без съмнение роби, замаяни и отпуснати, с увиснали ченета и грозни синини и рани по шиите и ръцете. На стъклената масичка пред тях имаше фин слой бял прах и няколко ножчета за бръснене. В стаята се чуваха единствено тихата музика и ниският тътен на гръмотевица отвън.

— Насам — каза Доли и го хвана за ръкава.

Подът на мрачния коридор беше осеян с дрехи и обувки, а откъм трите стаи по него долитаха приглушени звуци. Доли тръгна към двойната врата в дъното, почука веднъж и я отвори.

— Влизай — рече тя, като все още се хилеше налудничаво.

В рязък контраст с белотата на дневната, тази стая явно беше тъмната страна на апартамента. Килимът беше индиговочерен като нощно море. На стените имаше сребристи тапети, лампионите бяха покрити със златни и сребърни шалове и наметки, а всички маси бяха огледални и отразяваха стаята до безкрайност. В центъра й се издигаше черно лакирано легло с черни чаршафи и тежка златна кувертюра. Върху нея лежеше Камила, облечена с копринено кимоно в прасковен цвят.

И тогава стоте години като че ли се стопиха и за миг Магнус изгуби дар слово. Сякаш отново беше в Лондон, а целият двайсети век се сви на топка и се изтъркаля встрани.

Ала настоящето се завърна с гръм и трясък, когато Камила започна тромаво да лази към него и да удря с длани по сатенените чаршафи.

— Магнус! Магнус! Магнус! Ела тук! Ела! Седни!

Дългата й платиненоруса коса висеше разрошена. Камила потупа края на леглото. Не беше очаквал подобна покана. Това не беше Камила, която помнеше, дори Камила, която бе срещал през последните години.