Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Линкълн беше прав. Ако продължаваше така, върколаците щяха да са в правото си да вземат някакви мерки, а тогава щеше да се лее кръв.

— Ти познаваш Камила. Можеш да поговориш с нея — каза Линкълн.

— Аз познавах Камила. Вероятно сега ти я познаваш по-добре от мен.

— Не знам как да говоря с нея. С нея се общува много трудно. Ако можех, вече щях да съм го направил, а и нашите отношения не са точно каквито вие сте имали навремето.

— Между нас не се получи — каза Магнус. — Не сме разговаряли от няколко десетилетия.

— Но всички знаят, че сте били...

— Това беше много отдавна. Преди сто години, Линкълн.

— За вас двамата сто години са нищо, нали?

— И какво искаш да й кажа? Как да ида при нея след толкова време и да заявя: „Спрете да нападате хора. Освен това как я караш от началото на века?".

— Ако нещо не е наред, може би ще им помогнеш. А ако просто са решили да се угояват, тогава нека разберат, че ние сме готови да действаме. Ако си загрижен за нея, а аз мисля, че си, тя заслужава да бъде предупредена. Ще е добре за всички.

Линкълн сложи ръка на рамото му.

— Моля те. Може би все още можем да оправим нещата. Защото, ако продължава така, всички ще пострадаме.

Магнус имаше много бивши. Те бяха пръснати из цялата история. Повечето вече бяха само спомен, отдавна мъртви, а други бяха старци. Ета, една от последните му любови, сега живееше в старчески дом и дори не можеше да го познае. Ставаше му все по-мъчително да я посещава.

Камила Белкор беше различна. Тя се появи в живота му царствено, под светлината на газените лампи. Случи се в Лондон и тогава светът беше друг. Техният романс протече в мъгла, в карета, подскачащи по павирани улици, по тапицирани с лилава коприна канапета. Бяха се обичали в ерата на механичните създания, преди мунданските войни. Тогава като че ли разполагаха с много време, което да запълват и да прахосват. И те го бяха запълнили. И го прахосаха.

Разделиха се зле. Когато обичаш някого толкова силно и виждаш, че той не те обича по същия начин, не е възможно да се разделиш с него иначе.

Камила беше пристигнала в Ню Йорк в края на двайсетте години на двайсети век, точно по време на Големия крах, когато всичко се срина. Тя много си падаше по драмата и надушваше местата, където назрява криза и има нужда от водачество. За нула време успя да се превърне в лидер на вампирите. Имаше апартамент в прочутата сграда „Елдорадо" в Горен Уест Сайд. Магнус знаеше къде е, тя също знаеше къде живее той, но и двамата не направиха опит за контакт. Е, бяха се срещали по чиста случайност в различни клубове и на събития през годините, но се поздравяваха само с рязко кимване. Връзката им беше приключила. Беше като оголена жица, която не бива да бъде докосвана. Представляваше единственото изкушение в живота му, от което знаеше, че трябва да се откаже.

И все пак ето го тук — само двайсет и четири часа след завръщането си в Ню Йорк той влизаше в „Елдорадо". Това беше една от великолепните нюйоркски сгради в стил арт-деко, намираше се от западната страна на Сентрал Парк и гледаше към езерото. Славеше се с двете си идентични четвъртити кули, които стърчаха като рога в небето. В „Елдорадо" живееха „старите пари", знаменитости и изобщо заможните. Униформеният портиер беше обучен да не обръща внимание на облеклото и външността на посетителите, стига те да имаха вид, че идват в сградата по някаква основателна причина. За случая обаче Магнус реши да се откаже от новия си стил. Тук не беше място за пънк, изкуствена кожа или мрежести тениски. Тази нощ облече черен костюм „Халстън" с широки сатенени ревери и с него мина теста, като дори получи кимване и лека усмивка. Камила живееше на двайсет и осмия етаж в северната кула и безшумният асансьор с дъбова ламперия и месингов обков се понесе към един от най-скъпите имоти в Манхатън.

Етажите на кулите бяха много малки и интимни. На някои от тях живееха само по един-двама души. В този случай бяха двама. Камила беше в 28С. Магнус чуваше музиката, която се лееше откъм вратата. Миришеше силно на цигарен дим и се долавяше парфюмът на последния гост, който бе минал по коридора. Въпреки че вътре явно се случваше нещо, вратата се отвори цели три минути, след като той почука.

Изненада се, че веднага я позна. Тя беше лице от далечното минало. По онова време имаше къса черна коса и носеше рокля от мъниста. Тогава беше млада и макар че все още си оставаше такава (вампирите не стареят особено), изглеждаше изхабена. Косата й беше изрусена и оформена на дълги тежки букли. Носеше прилепнала златиста рокля до коленете, а от устните й висеше цигара.