Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Магнус си купи вестник от касата. Таксиметровият шофьор не го беше излъгал — новините в Ню Йорк бяха лоши. Преди да замине, това беше един размирен град, а ето че го заварваше в упадък. Градът наистина тънеше в разруха. Половината сгради в Бронкс бяха изгорели. Контейнерите за боклук по улиците преливаха, защото нямаше пари за събирането му. Измами, убийства, обири... и да, някой си се беше обявил за Сина на Сам и за пратеник на Сатаната, вършееше из града с пистолет и стреляше по случайни хора.

— Знаех си, че си ти — чу се глас. — Магнус! Къде беше, човече?

Един млад мъж се настани срещу него в сепарето. Беше с джинси и кожен елек без риза, а на врата му висеше златно кръстче. Магнус се усмихна и сгъна вестника.

— Грег!

Грегъри Дженсън беше изключително красив млад върколак с дълга до раменете руса коса. Магнус не си падаше особено по руси коси, но тази на Грег му харесваше. Всъщност преди време беше хлътнал по него, но бързо му мина, когато се запозна с жената на Грег — Консуела. Върколашката любов беше много страстна и не беше мъдро да се месиш.

— Да ти кажа — Грег измъкна пепелника изпод джубокса на масата и запали цигара, — нещата тук се пообъркаха. Ама много се пообъркаха.

— Как точно?

— Вампирите, човече. — Грег дръпна дълбоко от цигарата. — Нещо им става.

— Открих няколко в апартамента ми снощи, когато се прибрах — каза Магнус. — Не ми се сториха наред. Освен че бяха отвратителни, изглеждаха и болни.

— Те са болни. Хранят се като луди. Но става по-зле, човече. По-зле. Да ти кажа... — Наведе се и понижи глас: — Ловците на сенки ще ни видят сметката на всички , ако вампирите не се укротят. Точно сега не съм сигурен, че нефилимите са наясно какво става, броят на убийствата в този град е толкова висок, че сигурно не могат да разберат. Но скоро ще се усетят.

Магнус се облегна назад.

— Камила обикновено държи нещата под контрол.

Грег сви рамене.

— Знам само, че в началото вампирите просто се мотаеха из всички клубове и дискотеки. Те си падат по тези неща. Но после започнаха постоянно да нападат хора. В заведенията, по улиците. От полицията смятат, че тези нападения са някакви странни обири, затова засега не го разгласяват. Но когато ловците на сенки разберат, ще погнат и нас. Ще са много доволни, че имат повод. Някакво извинение.

— Съглашението забранява...

— Стига с това Съглашение. Казвам ти, не след дълго ще зарежат Съглашението, а вампирите са се развилнели така, че всичко може да се случи. Нещата много се объркаха , човече.

Пред Магнус се появи чиния с палачинки и двамата прекъснаха разговора си за миг. Грег смачка недопушената цигара и рече:

— Трябва да вървя. Обикалях да проверя дали някой е нападнат и те видях през прозореца. Исках да кажа „здрасти". Радвам се, че се върна.

Магнус остави пет долара на масата и избута чинията с палачинките.

— Идвам с теб. Искам лично да се уверя.

* * *

За часа, който Магнус прекара в закусвалнята, жегата беше успяла да се завърне и засилваше вонята на натрупания боклук, който преливаше от металните контейнери (направо го сваряваха и засилваха миризмата) и от найлонови чували по тротоарите. Дори по самата улица бяха пръснати отпадъци. Магнус настъпваше опаковки от хамбургери, консервени кутии и вестници.

— Обикаляме основно в два района — каза Грег и запали друга цигара. — Тук и в западната централна част. Проверяваме улица по улица. Аз действам западно от тук. Покрай реката има много клубове, в Месарския квартал.

— Малко е топличко.

— Истински пъкъл е, човече. Може пък да са откачили от жегата. Отразява се на всички.

Грег си свали елека. Е, имаше и по-лоши неща от това, да вървиш с красив, гол до кръста мъж в лятна утрин. Все пак часът беше повече от приличен, хората излизаха навън. Гей двойки вървяха хванати за ръце съвсем открито, посред бял ден. Това беше ново. Градът може и да се разпадаше, но изглежда, се бе случило поне едно хубаво нещо.

— Линкълн говори ли с Камила? — попита Магнус.

Макс Линкълн беше водачът на върколаците. Всички го наричаха по фамилия, защото подхождаше на високата му кльощава фигура и брадатото лице — и защото, като по-известния Линкълн, и той беше невероятно спокоен и решителен лидер.

— Те вече не си говорят — отвърна Грег. — Камила идва тук за клубовете и толкова. Знаеш я каква е.

Магнус знаеше много добре. Камила бе доста дръпната, особено с непознати. Излъчваше царственост. Е, в личния си живот тя беше съвсем различен... звяр.