Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Той не се интересуваше от наркотици. Виж, от добро вино със сигурност, но не посягаше към отвари, прахчета и лекарства. Няма как да се друсаш и да правиш магии. Освен това хората, които се друсаха, бяха отегчителни. Безнадеждно, изтощително отегчителни. От дрогата ставаха или твърде мудни, или твърде разпуснати и говореха единствено за нея. А след това се отказваха — страховит процес — или умираха. Нямаше средно положение.

Като всички мундански увлечения и това щеше да отмине. Да се надяваме скоро. Той затвори очи и реши да поспи по пътя над Атлантика. Лондон вече беше зад гърба му. Беше време да се прибира у дома.

Когато излезе от летище „Кенеди", веднага си спомни защо най-безцеремонно бе напуснал Ню Йорк преди две лета. Ню Йорк беше прекалено влажен и горещ през лятото. Температурата достигаше невероятни висоти, а миризмата на реактивно гориво и изгорели газове се смесваше с вонята на блатните изпарения, които се стелеха над тази част от града. А той знаеше, че ще стане и още по-зле.

Въздъхна и се нареди на опашката за такси.

Колата беше удобна колкото метална кутия, напечена от слънцето, а потният шофьор даде своя принос към ароматите във въздуха.

— Накъде, старче? — попита той и огледа дрехите на Магнус.

— Ъгъла на „Кристофър" и Шесто Авеню.

Шофьорът изсумтя, щракна апарата и се включи в движението. Димът от пурата му струеше право към лицето на Магнус, затова той вдигна пръст и го пренасочи към прозореца.

Пътят от летище „Кенеди" към Манхатън беше много странен — виеше се през семейни предградия, пусти участъци и обширни гробища. Това беше стара традиция. Мъртвите да са извън града, но не твърде далеч. Лондон, откъдето идваше, беше опасан от стари гробища. Преди няколко месеца пък бе посетил Помпей, където имаше цял булевард на мъртвите. Той също бе заобиколен от гробници и водеше право към крепостните стени на града. Отвъд кварталите и гробищата на Ню Йорк, на края на оживената магистрала блещукаше далечният Манхатън, в чиито кули тъкмо се включваха светлините. От смъртта към живота.

Не възнамеряваше да отсъства толкова дълго. Тръгна на едно уж кратко пътуване до Монте Карло, но после... е, така става с тези неща. Седмица в Монте Карло се превръща в две на Ривиерата, които пък преливат в месец в Париж и два месеца в Тоскана, а накрая се оказваш на кораб за Гърция, след което пак в Париж за сезона и после за малко в Рим и Лондон...

Понякога се случва да минат две години. Случва се.

— Откъде си? — попита шофьорът и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Ами оттук. Предимно.

— Значи, си тукашен? Ама си пътувал? Май че си пътувал.

— За малко.

— Чули за онези убийства?

— Не съм чел вестници известно време — рече Магнус.

— Някакъв лунатик. Нарича се Сина на Сам*, но му викат и „44-калибровия убиец". Представи си, ходи да стреля по двойките в парковете. Откачено копеле. Адски откачено. Полицията не може да го хване. Нищо не правят. Извратеняк. Тоя град е пълен с тях. Не трябваше да се връщаш.

* Дейвид Берковиц е един от най-прочутите серийни убийци в САЩ. В периода 1976-1977 г. извършва осем престрелки, убива шестима души и ранява седем, като престъпленията му добиват широка публичност. Твърди, че изпълнява заповедите на демон, вселил се в кучето на съседа му Сам, откъдето идва и прякорът Сина на Сам. Понастоящем излежава доживотна присъда. — Бел. ред.

Нюйоркските таксиметрови шофьори — винаги ведри и слънчеви.

* * *

Магнус слезе на ъгъла на Шесто авеню и „Кристофър", в сърцето на Уест Вилидж. Дори привечер жегата беше задушаваща, но мракът като че ли насърчаваше празничната атмосфера в квартала. Преди да замине, Вилидж беше интересно място. Явно в негово отсъствие беше достигнало ново ниво на празничност. Костюмирани мъже вървяха по улицата. Външните маси на кафенетата бяха претъпкани. Цареше веселие, което веднага го привлече.

Апартаментът му се намираше на третия етаж на една от тухлените сгради без асансьор по улицата. Той влезе и пъргаво заизкачва стълбите, изпълнен с въодушевление, което обаче се изпари, щом стигна до площадката на третия етаж. Първо усети силна, гадна миризма откъм своята врата — на нещо гнило, примесено с воня на скункс и други субстанции, които нямаше желание да определя. Не беше оставил апартамента си вонящ. Остави го ухаещ на чист под, цветя и благовония. Пъхна ключа в бравата, но когато се опита да отвори, вратата заяде. Наложи се силно да я бутне и веднага разбра причината — от другата страна имаше кашони с празни бутилки от вино. И колкото и да беше странно, телевизорът работеше. Четирима вампири се бяха излегнали на канапето му и гледаха тъпо някаква анимация.