Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Лили се промъкна към Магнус, без да сваля очи от Рафаел.

— Харесва ми — рече тя. — Много е властен, макар че е доста странен. Разбираш ли какво имам предвид?

— Прощавай, но оглушах от изумление, че някой може да харесва Рафаел.

— И не се страхува от нищо — продължи тя ухилена. — Говори с Дерек, както учител говори на непослушно дете, а с очите си съм виждала как Дерек откъсва главите на хората и пие от чуканчето.

И двамата гледаха Рафаел, който още държеше реч. Другите вампири започнаха да се отдръпват изплашено.

— Вие вече сте мъртви. Нима искате да загинете завинаги? — попита ги той. — Напуснем ли този свят, ни чакат единствено вечните пламъци на Ада. Нима искате прокълнатото ви съществуване да е било напразно?

— Мисля, че имам нужда от питие — промърмори Магнус. — Друг иска ли да пийне?

Всички вампири, с изключение на Рафаел, мълчаливо вдигнаха ръка. Рафаел го изгледа осъдително, но Магнус реши, че просто лицето му е застинало в това изражение.

— Много добре. Готов съм да го разделя с вас — каза Магнус и извади украсената със злато манерка от специалното отделение на позлатения си колан. — Но ви предупреждавам, че ми свърши кръвта на невинните. Това е скоч.

Когато останалите вампири се понапиха, Рафаел и Магнус изпратиха мунданското момиче по пътя му. Беше леко замаяно от загубата на кръв, но иначе си изглеждаше добре. Магнус не се изненада, когато Рафаел му приложи съвършено енканто . Предположи, че и това е упражнявал. Или пък му се удаваше естествено да се налага над останалите.

— Нищо не се е случило. Ще идеш да си легнеш и няма да помниш нищо. Повече недей да вървиш по тези улички нощем. Ще срещнеш неприятни мъже и кръвожадни злодеи — заръча й Рафаел, като се взираше в очите й. — И иди на църква.

— Да не смяташ, че призванието ти е да нареждаш на всичко живо какво да прави? — попита го Магнус на връщане към дома.

Рафаел го погледна кисело. Имаше сладкото лице на невинен ангел и най-опаката душа в целия свят.

— Повече не носи тази шапка.

— Ето, виждаш ли, че съм прав — рече Магнус.

* * *

Къщата на семейство Сантяго се намираше в Харлем, на Сто двайсет и девета улица и Ленъкс Авеню.

— Не е нужно да ме чакаш — каза му Рафаел, докато вървяха натам. — Мисля, че каквото и да стане, след това ще ида при лейди Камила Белкор и ще заживея с вампирите. Ще съм от полза там, а и те ще са ми от полза — все за нещо. Виж... съжалявам, ако това те обижда.

Магнус се замисли за Камила и за всичките си подозрения към нея, спомни си за ужасите през двайсетте и че все още не знае дали тя е замесена в тях.

Но Рафаел не можеше да остане в дома му като временен гост на долноземците, който не принадлежи никъде и си няма котва, която да го придържа в сенките и далече от слънцето.

— О, не, Рафаел, моля те, не ме напускай — занарежда Магнус монотонно. — Какво ще правя без твоята лъчезарна усмивка? Ако си идеш, ще се хвърля на земята и ще заридая.

— Така ли? — попита Рафаел и вдигна тънката си вежда. — Защото, ако го направиш, ще остана да погледам.

— Махай се — рече му Магнус. — Вън! Искам да се изнесеш. Ще вдигна празненство, когато се ометеш, а ти много ги мразиш. Както и модата, музиката и самата идея за забавление. Никога не бих те обвинил, че си тръгваш и правиш каквото пожелаеш. Искам само да имаш цел. Искам да имаш за какво да живееш, макар да не се смяташ за жив.

Настъпи кратка пауза.

— Е, отлично — рече Рафаел. — Защото, така или иначе, ще си тръгна. Призлява ми вече от Бруклин.

— Ти си непоносим — информира го Магнус и Рафаел се усмихна с една от своите много редки и шокиращо сладки усмивки.

Но тя бързо изчезна, когато наближиха стария му квартал. Магнус виждаше, че момчето се бори с паниката. Спомни си лицата на майка си и втория си баща. Много добре знаеше какво е близките ти да се отвърнат от теб.

Предпочиташе да му отнемат слънцето, както то бе отнето на Рафаел, отколкото да го лишат от обич. Усети, че за първи път от години се моли, както се молеше човекът, който го беше отгледал, както се беше молил и Рафаел. Молеше се момчето да не изгуби и двете неща.

Приближиха вратата на къщата — малка ограда с избеляла зелена решетка. Рафаел се вгледа в нея с копнеж и страх, както грешник би се взирал в портите на Рая.

Наложи се Магнус да почука и зачакаха отговор.

Когато Гуадалупе Сантяго отвори вратата и видя сина си, времето за молитви свърши.

Докато тя гледаше Рафаел, Магнус съзря в очите й цялото й сърце. Гуадалупе не помръдна, не се хвърли към него. Взираше се в сина си, в ангелското му лице, в черните къдрици, в крехката фигура и зачервените страни — беше се нахранил, преди да дойдат, за да изглежда жив — и най-вече се взираше в златната верижка на шията му. Кръстчето ли беше това? Нейният дар, който трябваше да го опази?