Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Вампирите бяха пръснати из цялата зала, към трийсетина души. Това бяха болните и изглежда, всички страдаха ужасно. Само миризмата беше достатъчна да задуши всеки и върколаците бързо запушиха носове с длани.

Вампирите не направиха опит да помръднат и едва неколцина вдигнаха глави, за да видят какво става. Магнус пристъпи към тях, като се взираше в лицата им. Видя Доли близо до центъра на залата. Не помръдваше. Откри Камила просната зад една дълга завеса в дъното — и тя като останалите беше обградена от няколко отблъскващи локви повърната кръв.

Очите й бяха отворени.

— Искам да стана — каза тя. — Помогни ми, Магнус. Помогни ми да вървя. Трябва да изглеждам силна.

Гласът й беше непоколебим, макар че нямаше сили да се изправи сама. Магнус се наведе и я вдигна на крака, после я прихвана и тя запристъпва покрай сгърчените членове на своя клан с цялото достойнство, което успя да събере. Излязоха от залата и Магнус отново запечата вратите.

— Горе — рече тя. — Искам да ида горе.

Той усещаше какво усилие й коства всяка стъпка и на моменти почти я носеше.

— Помниш ли? — попита Камила. — Старият Олдъс отвори портала тук... помниш ли? Трябваше да те предупредя какво прави.

— Помня.

— Дори мунданите разбраха, че трябва да стоят далече от това място и да го оставят да гние. Не ми е приятно, че някои от децата ми живеят на такива порутени места, но те са тъмни. Безопасни.

Беше й твърде трудно да говори и върви едновременно, затова замълча и се облегна на гърдите му. Стигнаха до горния етаж, застанаха до парапета и погледнаха към порутеното фоайе.

— И на двамата ни не е минало, нали? — попита тя. — За мен никога не е имало друг — само ти. И за теб ли е същото?

— Камила...

— Знам, че не можем да се върнем назад. Знам. Само ми кажи, че никога не е имало друга като мен.

Всъщност беше имало много други. И макар че така и не срещна някоя като нея, бе изпитал повече любов — поне от своя страна. Все пак в този въпрос се съдържаха сто години съмнения и Магнус си помисли, че може би не само той се е измъчвал.

— Не — отвърна. — Нямаше друга като теб.

Това сякаш й даде сили.

— Не трябваше да става така — каза тя. — Имаше един клуб в центъра, където няколко мундани обичаха да бъдат хапани. Вземаха наркотици. Тези неща са много силни. Веднага те хващат. Дадоха ми да пия от инфектираната кръв като подарък. Не знаех каква е — знам само как ми подейства. Нямах представа, че сме способни на подобно пристрастяване. Никой нямаше представа.

Магнус погледна към овъгления таван. Стари рани. Наистина, нищо никога не минава съвсем.

— Аз ще... аз ще се оправя — рече Камила. — Това няма да се повтори. Имаш думата ми.

— Не мен трябва да убедиш.

— Кажи на претора — отвърна тя. — Кажи на ловците на сенки, ако трябва. Това няма да се случи отново. По-скоро ще умра, отколкото да го позволя.

— Може би е най-добре да говориш с Линкълн.

— Тогава ще говоря с него.

Отново беше наметнала царствената мантия на раменете си. Въпреки всичко, тя още беше Камила Белкор.

— Сега си тръгвай — каза тя. — Това вече не те засяга.

Магнус се поколеба за миг. Нещо, някаква частица от него, искаше да остане, но се усети, че вече слиза по стъпалата.

— Магнус — извика Камила.

Той се обгърна.

— Благодаря ти, че ме излъга. Винаги си бил мил. Аз — никога. Затова не се получи, нали?

Той не отговори, обърна се и продължи по стълбите. Насреща му вървеше Рафаел Сантяго.

— Съжалявам — каза Рафаел.

— Къде беше?

— Когато видях какво става, исках да ги спра. Камила се опита да ме накара да пия от кръвта. Искаше всичките й приближени да участват в това. Тя беше болна. Виждал съм подобно нещо и преди и знам как свършва. Затова си тръгнах. Върнах се, когато мускалът с пръстта от гроба ми беше счупен.

— Не видях да влизаш в хотела — каза Магнус.

— Минах през един счупен прозорец в мазето. Реших, че ще е най-добре да се скрия за малко. Грижех се за болните. Беше много неприятно, но...

Вдигна глава и погледна над рамото на Магнус към Камила.

— Трябва да вървя. Имаме много работа. Тръгвай си, Магнус. Нямаш място тук.

Рафаел винаги бе успявал да го разчете прекалено добре.

Магнус взе решението в таксито към дома си. Щом се прибра, започна приготовленията без колебание — събра необходимото. Трябваше да е много внимателен и да запише всичко.

После се обади на Катарина. Пийна малко вино, докато я чакаше.

Катарина беше вероятно най-добрият му и най-доверен приятел, ако изключим Рейгнър (а и техните отношения бяха на приливи и отливи). По време на двугодишното си пътуване Магнус се беше обаждал и писал единствено на нея и все пак още не я бе известил, че се е прибрал.