Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Каролин Конър — рече жената, без да му подаде ръка. — Изпълнителен директор и вицепрезидент на маркетинговия отдел към „Сигблад Ентърпрайзис".

— Магнус Бейн. Висш магьосник на Бруклин и шампион по скрабъл.

— Много ви препоръчаха. Разбрах, че сте изключително могъщ вълшебник.

— Магьосник... всъщност.

— Очаквах да сте...

Тя замълча като човек, застинал нерешително над кутия с различни шоколадчета, към които храни сериозни подозрения. Магнус се зачуди какво ще избере, как изглежда според нея един надежден магьосник — стар, брадат и побелял. Беше срещал всякакви хора в този бранш, но сега нямаше време за това.

Все пак трябваше да признае, че вероятно не се държи особено професионално.

— Сигурно сте очаквали — предположи той любезно — да съм с риза?

Госпожица Конър леко сви рамене.

— Всички твърдят, че се обличате ексцентрично, а съм сигурна, че и прическата ви е последен писък на модата, но честно казано, на мен ми изглежда така, сякаш на главата ви е спала котка.

Магнус й предложи кафе и тя отказа. Прие единствено чаша вода, а той ставаше все по-мнителен.

Когато се появи от спалнята си с червеникавокафяв кожен панталон и лъскав суитшърт с качулка, който вървеше с ефирен пъстър шал, Каролин го изгледа хладно, което подсказваше, че не смята тези дрехи за голям напредък спрямо пижамата. Но Магнус вече беше приел факта, че няма да станат сърдечни приятели, затова не се трогна особено.

— Е, Каролин — рече той.

— Предпочитам „госпожице Конър" — рече тя, настанена на самия ръб на златното му кадифено канапе.

Оглеждаше мебелите със същото неодобрение, с което беше гледала и голите му гърди, сякаш смяташе, че няколко интересни щампи и един лампион с камбанки са равносилни на римска оргия.

— Госпожице Конър — поправи се веднага Магнус.

Клиентът винаги има право и той щеше да спазва тази максима, докато не си свърши работата, а след това нямаше да приема други поръчки от тази компания.

Тя извади папка от куфарчето си — договор в тъмнозелена подвързия, и му я подаде да го прегледа. През последната седмица вече беше подписал два подобни договора, един гравиран върху дървесен дънер в дебрите на германските гори по новолуние и един със собствената си кръв. Чудаци бяха тези мундани.

Прегледа договора. Призоваване на нисш демон, мистериозна цел, баснословни суми. Подписа го с размах и й го върна.

— Е — рече госпожица Конър, като събра ръце в скута си. — Сега бих искала да видя демона, ако обичате.

— Ще отнеме известно време да направя пентаграма и кръга за призоваване — отговори Магнус. — Защо не се настаните по-удобно?

Госпожица Конър изглеждаше сепната и недоволна.

— Но аз имам среща за обяд — заяви тя. — Няма ли начин да ускорите процедурата?

— Ами не. Това е черна магия, госпожице Конър. Не е като да си поръчаш пица.

Тя стисна устни и те станаха съвсем плоски, подобно на сгънат на две лист хартия.

— А не може ли да се върна след няколко часа?

Това потвърди убеждението на Магнус, че хората, които подраняват за срещи, нямат никакво уважение към времето на другите. Все пак и той не искаше тя да остане в къщата му по-дълго от необходимото.

— Вървете — отвърна, като се опитваше да звучи любезно и обаятелно. — Когато се върнете, ще заварите един демон с пипала, готов да правите с него каквото пожелаете.

— „Каза Бейн" — измърмори той, когато тя излезе, ала не съвсем дискретно, така че не беше сигурен дали не го е чула. — Демони всякакви на вашите услуги.

Нямаше време да се ядосва. Чакаше го работа. Започна да подрежда черните свещи в кръг, а после начерта в него пентаграм с пръчка от самодивско дърво, прясно откъсната от фея. Минаха два часа, докато свърши всичко това, и пристъпи към заклинанието.

— Iam tibi impero et praecipio, maligne spiritus! Призовавам те със силата на камбана, книга и свещ. Призовавам те от Бездната, от най-тъмните й дълбини. Призовавам те, Илияс, ти, който плуваш в среднощните морета от вечно давещи се души, Илияс, ти, който се спотайваш в сенките около Пандемониума, Илияс, ти, който се къпеш в сълзи и си играеш с костите на изгубени моряци.

Магнус провлачваше думите, почукваше с нокти по чашата си и оглеждаше нащърбената зелена пила за нокти. Гордееше се със занаята си, но това не беше любимата му част от него, не беше и любимият му клиент, както и подходящият ден.

Златистото дърво по пода задимя, а с дима се надигна и миризмата на сяра. Димът обаче се извиваше на вяли струйки и Магнус усети съпротива, докато извличаше демона, като рибар, който дърпа кордата и се опитва да извади от водата мятаща се риба.