Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Не беше смешно и за Бил Херондейл! — обяви Магнус. — О, я стига! И мен ме прихвана.

Телефонът избръмча в края на плота, където го беше оставил, и той се хвърли към него. С удоволствие установи, че е Катарина. Очакваше обаждането й.

Видя, че демонът го гледа с любопитство, и попита:

— Извинявай. Може ли да се обадя?

Илияс махна с пипало.

— Разбира се, давай.

Магнус натисна бутона за приемане на разговора и тръгна към прозореца, по-далече от демона и серните изпарения.

— Здрасти, Катарина! Радвам се, че най-сетне се обаждаш.

Може би лекичко акцентира на „най-сетне".

— Обаждам се само защото казваш, че е спешно — отвърна приятелката му Катарина, която беше първо медицинска сестра и после магьосник.

Според Магнус тя не беше излизала на среща поне от петнайсет години. Преди това имаше годеник, за когото смяташе да се омъжи, но все не намираше време и накрая той умря от старост, като все още се надяваше, че един ден тя ще определи дата.

— Спешно е — отвърна Магнус. — Нали знаеш, че аз... ъъъ, прекарвам известно време с един от нефилимите от Нюйоркския институт.

— Онзи Лайтууд, нали? — попита Катарина.

— Александър Лайтууд — рече Магнус и леко се ужаси, когато долови как омекна гласът му при произнасянето на името.

— Не предполагах, че си намерил време и за това, при всичко, което се случва.

Така беше. В нощта, когато срещна Алек, Магнус възнамеряваше да вдигне купон, да се позабавлява, да се държи като изпълнен с радост от живота магьосник, докато все още може. Спомни си как навремето на всеки няколко години усещаше копнеж за любов и започваше да я търси у красиви непознати. Този път това не се беше случило и той прекара осемдесетте в странна мъгла от нещастие, в мисли за Камила, жената вампир, която бе обичал преди повече от век. След нея не беше обичал друг, не и с истинска отдаденост, ако не се брои Ета през петдесетте. Ета обаче беше мъртва от години, а преди това го напусна. Разбира се, след нея имаше и други връзки, любовници, които го бяха разочаровали или които той бе разочаровал и чиито лица почти не можеше да си спомни — като ярки петна, просветнали и изчезнали, преди да ги достигне.

Не беше спрял да копнее за любов. Просто някак си спря да я търси.

Чудеше се дали може да се изтощиш, без да разбереш, дали се случва надеждата да не изгасне изведнъж, а малко по малко, ден след ден, и да изчезне, преди да си се усетил.

И тогава на партито се появи Клеъри Фрей. Момичето, чиято майка беше скрила истината, че Клеъри е наследница на ловци на сенки. Водеха я при него през цялото й детство, за да омагьосва паметта й и да замъглява зрението й, и той го правеше. Не беше много мило да причинява това на едно малко момиче, но майката на Клеъри толкова се страхуваше за нея, че сърце не му даваше да й откаже. Все пак не успя да се въздържи да не прояви личен интерес. За него беше съвсем ново преживяване да вижда как едно дете расте година след година, както и да усеща тежестта на спомените му в ръцете си. Започна да се чувства донякъде отговорен, искаше да знае какво става с нея и беше загрижен.

Магнус се беше привързал към Клеъри, малката червенокоска, която се превърна в малко по-голяма малка червенокоска, но не беше и предполагал, че така силно ще се заинтересува от нейните приятели. Не и от безличния мундан; не и от златоокия Джейс Уейланд, който твърде много му напомняше за минало, което искаше да забрави; и определено не и от брата и сестрата Лайтууд, чиито родители имаше сериозни причини да недолюбва.

Затова беше много странно, че Алек постоянно привличаше погледа му. Той все се влачеше на опашката на малката им компания, без да прави никакви опити да изпъкне. Отличаваше се единствено с рядката комбинация от черна коса и сини очи, която беше любимата на Магнус. Може би именно заради нея изобщо го забеляза първия път. Беше смущаващо да види тази характерна за Уил и сестра му комбинация толкова далече, след толкова години и у някого със съвсем различно фамилно име...

После Алек се засмя на една негова шега и усмивката озари сериозното му лице, накара сините очи да засияят, а дъха на Магнус — да секне. Когато погледът му вече беше прикован в момчето, той долови искрица интерес и в неговите очи — смесица от вина, объркване и удоволствие от полученото внимание. Ловците на сенки бяха много старомодни в това отношение, иначе казано, бяха тесногръди и ограничени, каквито си бяха по принцип. Разбира се, Магнус и преди беше получавал намеци от мъже ловци на сенки, но винаги скришом, сякаш му правеха някаква огромна услуга, а допирът му, макар и желан, можеше да ги опетни. (Той винаги ги отхвърляше.) Затова сега се изненада, че вижда подобни чувства, изписани открито и невинно на лицето на едно красиво момче.