Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Магнус протегна ръце, от тях лумна мощна синя светлина и всички стъкленици се пръснаха едновременно сред облак от пръст и стъкълца.

— Къде ще отидат? — попита той Камила.

— В „Дюмон".

— Разбира се... Останалите също. И ние отиваме там, а ти ще правиш каквото ти кажа. Трябва да оправим нещата, Камила. Трябва да опиташ. Разбираш ли?

Тя кимна.

Този път Магнус контролираше портала и двамата се озоваха на Сто и шестнайсета улица насред нещо като метеж. Виждаха се пожари. Писъци и шум от строшено стъкло отекваха от единия до другия край на улицата. Никой не обърна внимание на внезапната им поява от нищото. Беше твърде тъмно и цареше невероятна суматоха. Жегата в тази част на града бе още по-силна и Магнус усети как цялото му тяло подгизва от пот.

Пред хотел „Дюмон" бяха паркирани два микробуса и там вече се събираше тълпа от върколаци с бейзболни бухалки и вериги. Но само това се виждаше — без съмнение, носеха и контейнери със светена вода. Наоколо вече имаше достатъчно пожари.

Магнус издърпа Камила зад един паркиран кадилак с разбити стъкла, посегна вътре и отвори вратата.

— Влизай и се наведи. Теб търсят. Ще ида да поговоря с тях.

Докато той заобикаляше колата, Камила намери сили да пропълзи по осеяната със счупено стъкло предна седалка и се изсипа от вратата на шофьора. Магнус се опита да я набута обратно, но тя го отблъсна.

— Махни се от пътя ми, Магнус. Те искат мен.

— Ще те убият , Камила.

Но върколаците вече я бяха видели и прекосиха улицата с готови за бой бухалки. Камила вдигна ръка. Неколцина вампири тъкмо пристигаха пред хотела, други бяха вече пребити и лежаха неподвижно на тротоара, а трети опитваха да се отскубнат от ръцете на върколаците.

— Влизайте в хотела — нареди тя.

— Камила, те ще ни изгорят — каза един вампир. — Виж ги. Виж какво става.

Тя погледна Магнус и той разбра. Оставяше този въпрос на него.

— Влизайте — повтори Камила. — Това не е молба.

През следващите няколко часа всички вампири в Ню Йорк — без значение от състоянието, в което се намираха — се появиха на стълбите пред „Дюмон". Облегната на вратата, за да се задържи на крака, Камила им нареждаше да влязат вътре и те минаваха през фалангата от върколаци с бухалки и вериги. Почти на зазоряване пристигнаха и последните групи.

Линкълн дойде по същото време.

— Някои липсват — каза Камила, когато той слезе от колата си.

— Мъртви са — отвърна Линкълн. — Трябва да благодариш на Магнус, че не умряха и други.

Камила кимна, влезе в хотела и затвори вратите.

— Ами сега? — попита Линкълн.

— Не можеш да ги излекуваш без тяхно съгласие, но можеш да изчакаш ефектът да отмине. Ще останат заключени тук, докато не се изчистят — каза Магнус.

— Ами ако не се получи?

Магнус погледна към порутената фасада на „Дюмон" и забеляза, че някой е сменил буквата „н" с „р". „Дюмор"*. Хотелът на мъртвите.

* Du mort (фр.) — на мъртвите. — Бел. ред.

— Ще видим — каза той.

Магнус поддържа „Дюмон" запечатан три дни. Идваше по няколко пъти на ден, а върколаците денонощно обикаляха около сградата, за да се уверят, че никой не излиза. На третия ден, точно след залез, Магнус вдигна защитата на предната врата и влезе, като отново я запечата след себе си.

Явно в хотела беше въведена някаква организация. Вампирите, които не бяха засегнати от наркотиците, се бяха разположили из фоайето, на стълбището и по балконите и предимно спяха. Върколаците не им позволяваха да излизат.

Заедно с Линкълн, Магнус отново пое по пътя, който бе изминал преди петдесет години — към балната зала на „Дюмон". Вратите и сега бяха залостени, но с верига.

— Ще взема резача от микробуса — каза Линкълн.

Изпод вратата се процеждаше отвратителна миризма.

Моля те — помисли си Магнус. — Нека там няма нищо.

Разбира се, балната зала нямаше да е празна. Беше глупаво да си пожелава събитията от последните три дни никога да не са се случвали. Защото всъщност нямаше нищо по-лошо от това, да видиш падението на онзи, когото си обичал. Донякъде е по-лошо дори от загубата на любовта, защото хвърля съмнение върху всичко и прави миналото горчиво и объркано.

Върколакът се върна с резачи, сряза веригата и тя се стовари с трясък на пода. Неколцина от незаразените вампири се събраха зад върколаците да гледат.

Магнус отвори вратата.

Белият мрамор на залата беше нацепен. Наистина ли точно тук преди петдесет години Олдъс бе отворил портал към Бездната?