Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Тежка нощ? — попита Магнус малко по-внимателно.

— Пийнах няколко чашки вино покрай патицата с портокали — отвърна Едмънд с кротка усмивка, която изчезна още в зародиш. — Вече няма да ям патица. Не мога да повярвам, че съм я харесвал. Патицата ме предаде. — Замълча, после призна: — Вероятно чашките бяха повечко. Не те видях на Итън Скуеър.

Магнус се зачуди защо изобщо трябва да го е виждал там, но после си спомни. Това бе адресът на красивото момиче от Уелс.

— Ходил си на Итън Скуеър?

Едмънд го изгледа, все едно Магнус беше малоумен.

— Моля за извинение — рече магьосникът. — Но ми е трудно да си представя един от славните невидими защитници на мунданите да прави визити.

Този път старата усмивка на Едмънд се завърна, сияйна и пленителна, макар че и тя бе мимолетна.

— Е, наистина ми поискаха визитна картичка, а аз нямах никаква представа какво е това. Икономът й ме отпрати с огромно презрение.

— Доколкото разбирам, не си оставил нещата така.

— Всъщност не — отговори Едмънд. — Чаках търпеливо и само след няколко дни ми се отвори възможност да последвам Ли — госпожица Оуенс, и да я пресрещна, докато яздеше в Ротън Роу. Оттогава се виждаме всеки ден.

— Да я „последваш"? Чудно как не е извикала полиция.

Сиянието се завърна на лицето на Едмънд и го озари в златно, синьо и седефено.

— Линет казва, че съм извадил късмет. — После добави леко свенливо: — Сгодени сме и ще се женим.

Ето това беше новина. Нефилимите по принцип се сродяваха само със своите, аристокрация, основана на вярата в собствената си святост. От всеки кандидат жених или невеста се очакваше да пие от Бокала на смъртните и да се трансформира чрез опасна алхимия в последовател на Ангела. Не всички оцеляваха.

— Поздравления — каза Магнус, като запази притесненията си за себе си. — Предполагам, че госпожица Оуенс скоро ще се възвиси?

Едмънд си пое дълбоко дъх.

— Не, няма.

— О...

Магнус най-сетне схвана.

Едмънд погледна към кутийката в ръцете си. Тя беше съвсем обикновена, от дърво, а на едната й стена, като че с изгоряла клечка, беше изписан символът за безкрайност. — Това е Пиксис — каза той. — В него е духът на първия демон, който убих. Тогава бях на четиринайсет и в този ден разбрах, че съм роден да бъда ловец на сенки.

Магнус се вгледа в сведената му глава, в осеяните с белези ръце на воин, които стискаха малката кутийка, и усети как в него се събужда съчувствие.

Едмънд говори, изля душата си пред единствения човек, който щеше да го изслуша и нямаше да сметне любовта му за богохулство.

— Линет смята, че е неин дълг да се грижи за хората в имението. Не иска да става ловец на сенки. Аз също не искам това от нея. Мнозина са загинали в опит да се възвисят. Тя е смела, красива и непоколебима, но щом законът казва, че не е достойна такава, каквато е, значи, законът е лъжа. Не мога да повярвам, толкова е нечестно — най-сетне срещнах жена, която мога да обичам, а какво казва законът за това свято чувство? За да бъда с нея, или трябва да поискам от любимата си да рискува живота си, който ценя повече от своя, или аз трябва да откъсна част от душата си — да се откажа от целта на съществуването си и всички дарби от Ангела.

Магнус си спомни великолепния му скок, когато нападна демона, как цялото му тяло премина от необуздана енергия в абсолютна целеустременост, как се хвърли в схватката с неподправената радост на човек, който върши онова, за което е предназначен.

— А искал ли си някога да бъдеш друг?

— Не — отвърна Едмънд.

Изправи се, опря ръка на стената и прокара другата през косата си — повален на колене ангел, подивял и зашеметен от болка.

— Какво стана с мрачното ти схващане за брака? — попита Магнус. — Защо ти е един бонбон, когато можеш да имаш цялата кутия?

— Това беше много глупаво — почти яростно отговори Едмънд. — Мислех си, че любовта е игра. Тя не е игра. По-сериозна е от смъртта. Без Линет ще съм като мъртвец.

— Става дума да се откажеш от същността си на ловец на сенки — каза меко Магнус. — От всичко можем да се откажем заради любовта, но не бива да се отказваме от себе си.

— Така ли, Бейн? — извъртя се към него Едмънд. — Роден съм за воин и съм роден за нея. Кажи ми как да помиря тези две същности, защото аз не знам!

Магнус не отговори. Гледаше го и си спомни как в онази пиянска нощ му беше заприличал на красив кораб, който може да отплава към открито море или да се разбие в скалите. Сега скалите се задаваха тъмни и назъбени на хоризонта. Той видя бъдещето на Едмънд, след като се откажеше от призванието си. Видя как ще копнее за опасността и риска, как ще ги намира на игралните маси и колко крехък ще стане, щом усещането за цел си отиде.