Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— А аз ще съм напълно смазан, ако дрехите ми бъдат съсипани от демон, който и понятие си няма от мода — отвърна Магнус и тя се засмя.

Очите й бяха с цвят на оросена трева, тя беше смела, красива и готова да се сражава за своите, и все пак се осланяше на него. В този миг Магнус почувства, че е спрял да търси любовта.

Вдигна очи от омагьосващото лице на Камила и забеляза, че ловците на сенки и долноземците като по чудо вече не се караха, а се взираха един в друг на внезапно притихналата улица, осеяна с телата на враговете им, които бяха победили, защото се сражаваха заедно. Във въздуха витаеше почудата на нефилимите, сякаш след битката с истинските демони долноземците бяха престанали да им изглеждат като демонични създания. Ловците на сенки бяха воини; а скрепените в битка връзки означаваха много за тях.

Магнус не беше воин, но помнеше как те се хвърлиха да защитят русалка и върколак. Това пък означаваше много за него. Може би тази нощ нещо все пак щеше да бъде постигнато. Може би налудничавата идея за Съглашението щеше да се осъществи въпреки всичко.

Тогава усети, че Камила се размърдва в ръцете му, и проследи погледа й. Тя гледаше Ралф Скот, който също се взираше в нея. В очите му имаше море от болка.

Момчето се изправи и изля гнева си върху ловците на сенки.

— Вие сте го нагласили — изрева той. — Искате да умрем. Примамихте ни тук...

— Ти луд ли си? — изуми се Феърчайлд. — Ние сме нефилими. Ако искахме да ви убием, вече щяхте да сте мъртви. Не ни трябват демони за тази работа и определено не сме искали да оскверняват прага ни. Дъщеря ми живее тук. Никога не бих я изложил на опасност заради каквото и да било, със сигурност не и заради някакви си долноземци.

Магнус трябваше да признае, че в думите му има логика.

— Вие доведохте тази сган! — изрева Старкуедър.

Магнус понечи да възрази, но си спомни как кралицата на феите яростно се беше противопоставила на Съглашението с ловците на сенки и в същото време бе проявила непривично любопитство относно мястото и часа на срещата.

Феърчайлд му хвърли осъдителен поглед, сякаш прочете вината на всички долноземци по изражението му.

— Ако Старкуедър е прав, значи, споразумението между нас е невъзможно.

Това беше краят и Магнус видя как гняв прекосява лицето на Ралф Скот, когато се отказа от тази битка. Върколакът вдигна ясните си очи към Феърчайлд и каза спокойно и звънко:

— Значи, няма да ни помогнете? Добре. Не сте ни притрябвали. Върколаците сами ще се погрижат за себе си. Аз поемам отговорността за това.

Той се измъкна от възпиращата ръка на Де Куинси и пренебрегна резкия отговор на Феърчайлд. Обърна внимание само на Камила. Погледна я за миг, а тя вдигна немощно ръка и сетне я отпусна. Ралф се обърна, отдалечи се от ловците на сенки и долноземците и Магнус видя как изправя слабите си рамене — момчето приемаше тежкото бреме и факта, че е изгубило онова, което обичаше най-много на този свят. Заприлича му на Едмънд Херондейл.

* * *

Магнус повече не видя Едмънд Херондейл, но веднъж го чу.

Ловците на сенки решиха, че Магнус и Камила са най-разумните сред долноземците, с които бяха преговаряли. Като се имаше предвид, че останалите бяха избухливи върколаци и Алексей де Куинси, Магнус не се почувства особено поласкан от тази оценка.

Нефилимите ги поканиха на частна среща, за да обменят информация и да поддържат връзка, независимо от Ралф Скот. В искането им се долавяше и обещанието, че може да им предложат защитата си в бъдеще. В замяна, разбира се, на магия или информация за долноземците.

Магнус отиде на срещата, за да види Камила, и заради нищо друго. Казваше си, че изобщо не мисли за битката с демоните и начина, по който ги беше сплотила.

Когато влезе в Института обаче, се стресна от някакви звуци, които идеха от дълбините на сградата — пронизителните измъчени писъци на нещастник, когото дерат жив. Приличаха на стоновете на несретниците в Ада или на изтръгваната от Рая душа.

— Какво е това? — попита той.

На тази неофициална среща присъстваха само неколцина ловци на сенки, а не всички представители на Клейва. Тук бяха Гранвил Феърчайлд, Сайлъс Пангборн и Джосая Уейланд. Тримата стояха в малката зала, крясъците кънтяха в покритите с тапети стени и сводестия таван, а нефилимите сякаш изобщо не ги забелязваха.

— Един млад ловец на сенки, на име Едмънд Херондейл, опозори семейното си име и се отрече от призванието си, за да се хвърли в обятията на някаква мунданска женичка — отговори безстрастно Джосая Уейланд. — Сега му свалят знаците.