Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Сваляте му знаците — повтори бавно Магнус. — Просто така?

— Той ще се превърне в по-нисше създание — каза хладно Гренвил Феърчайлд, ала беше пребледнял. — Това е против волята на Ангела. Разбира се, че боли.

Ужасяващ писък проехтя в подкрепа на думите му, но той не извърна глава.

Магнус изстина от ужас.

— Вие сте варвари.

— Искате ли да му се притечете на помощ? — поинтересува се Уейланд. — Ако опитате, всички ще ви попречим. Не смейте да оспорвате мотивите ни и начина ни на живот. Те са много по-възвишени и благородни, отколкото можете да си представите.

Магнус чу още един писък, който премина в отчаяно ридание. Магьосникът си помисли за прекрасното момче, с което беше прекарал една нощ в клуба, за лъчистото му, недокоснато от болка лице. Това беше цената, която ловците на сенки заплащаха за любовта.

Магнус пристъпи напред, но ловците на сенки се приближиха с оголени оръжия и сурови изражения. Дори изпречил се на пътя му ангел с пламтящ меч не би изглеждал толкова уверен в своята праведност. Той чу гласа на втория си баща: дяволско дете, казън от Сатаната, роден да бъде прокълнат и забравен от Бог .

Самотният протяжен вик на страдащото момче, на което не можеше да помогне, смрази Магнус до кости като просмукваща се в гроб студена вода. Понякога му се струваше, че всички са изоставени, всяка жива душа на тази земя.

Дори нефилимите.

— Няма какво да се направи, Магнус. Да вървим — чу той тихия глас на Камила и малката й ръка стисна здраво неговата. Тя беше силна, по-силна от него, вероятно във всяко отношение. — Феърчайлд са отгледали това момче и все пак го изхвърлят като боклук на улицата. Нефилимите не знаят що е милост.

Магнус й позволи да го изведе от Института. Беше впечатлен от спокойствието й. Камила имаше силен дух. Прииска му се да го научи на този номер — как да не е толкова глупав и раним.

— Чух, че ни напускате, господин Бейн — каза Камила. — Съжалявам, че заминавате. Де Куинси дава най-добрите приеми, а доколкото разбрах, вие сте душата на всяка компания.

— И аз съжалявам, че си тръгвам — отвърна Магнус.

— Може ли да попитам защо? — Тя извърна нагоре красивото си лице, зелените й очи блещукаха. — Останах с впечатлението, че Лондон ви харесва и може би ще се задържите тук.

Поканата й беше почти неустоима. Но Магнус не беше ловец на сенки. Той можеше да изпита съчувствие към някой страдащ младеж.

— Онзи млад върколак Ралф Скот — захвърли той всякакви недомлъвки — е влюбен във вас. Струва ми се, че не ви е безразличен.

— И какво, ако е така? — попита Камила през смях. — Не ми приличате на човек, който се оттегля и отстъпва своето в полза на друг!

— О, но аз не съм човек. Разполагам с много години, вие също — добави той. Каква великолепна идея — да обичаш някого, без да се страхуваш, че скоро ще го изгубиш. — А върколаците не са безсмъртни. Те стареят и умират. Младият Скот има само един шанс за вашата любов, а аз мога да замина, после да се върна и отново да ви намеря.

Тя се нацупи красиво.

— Аз може да ви забравя.

Той се наведе към ухото й.

— Тогава ще ви припомня за себе си. — Ръцете му обгърнаха талията й. Копринената рокля беше гладка и той усещаше как се надига и спуска под пръстите му. Устните му докоснаха кожата й и Камила потрепери. Магнус прошепна: — Обичайте това момче. Дарете му щастие. А когато се върна, ще отделя цял век да ви се насладя.

— Цял век?

— Може би — подразни я Магнус. — Как беше онзи стих от Марвел?

Столетие ми дайте да се насладя

на нейните очи и на челото;

Два века на гърда ще отделя

и хиляди години на телото.

Поне по век на всяка част и... ето

накрая веч ще стигна до сърцето.

Камила изви вежди при намека за гърдите й, но очите й сияеха.

— Откъде знаете, че имам сърце?

Сега беше ред на Магнус да вдигне вежди, тъй като тя имаше право.

— Чувал съм да казват, че любовта е въпрос на доверие.

— А дали доверието ще се оправдае, само времето ще покаже.

— Преди времето да ни покаже всичко — рече Магнус, — смирено ви моля да приемете този скромен дар.

Бръкна в палтото си от много фин син плат, което се надяваше Камила да сметне за прелестно, и извади една огърлица. Рубинът проблесна на светлината на близкия уличен фенер, сърцевината му беше наситено червена като кръв.

— Нещо красиво — каза Магнус.

— Много красиво.

Тя изглеждаше развеселена от единодушието им.

— Не е достойно за вашата красота, разбира се, но кое би било? Освен хубостта си, то има още едно малко достойнство. Камъкът е омагьосан да ви предупреждава, ако наблизо има демони.